Засмях се.
— Добрите господа ще се заинтригуват много, че са в списъка му. Първо обаче… — Посочих няколко бурета с вино недалеч от нас. — Мосю Робеспиер си е донесъл освежителни напитки. Отвлечи вниманието на стражите. Хрумна ми нещо.
Изпълнихме добре задачите си. Арно се погрижи списъкът да стигне до знанието на неколцина от най-яростните критици на Робеспиер, а аз междувременно „кръстих“ виното му.
— Какво сипа вътре? — попита Арно, когато зачакахме зрелището да започне — Робеспиер да подхване нова реч под влиянието на моя специалитет.
— Стрито мораво рогче. В малки дози причинява халюцинации и несвързано бръщолевене.
Арно се усмихна.
— Е, значи ще е интересно.
Оказа се прав. Робеспиер ту бъбреше небивалици, ту заваляше неразбираемо думите, а когато противниците му го предизвикаха, размахали списъка, той не успя да отговори смислено.
Накрая заслиза от възвишението, съпроводен от дюдюкане, и навярно чудейки се как е възможно фестивалът да започне толкова добре и да завърши толкова зле.
Питах се дали усеща намеса в развоя на събитията. Ако беше тамплиер, би трябвало да е свикнал. Както и да е, славата му бе помръкнала. Оставаше само да чакаме.
27 юли 1794
Прочетох отново последното изречение: „Оставаше само да чакаме“.
Да му се не види! Чакането ме влудяваше.
Въртях се по голите подове на празната вила, стиснала сабята. Тренирах уменията си и внезапно се озърнах, търсейки с поглед господин Уедърол, който обикновено ме наблюдаваше, облегнат на патериците. Обясняваше ми, че заемам неправилна стойка или усложнявам ненужно стъпките.
— И престани да се перчиш! — добавяше накрая.
Ала той не бе тук. Бяха сама. Опитът би трябвало да ме е научил, че самотата не ми се отразява добре. Оставаше ми твърде много време за размисли и спомени.
Сама се превръщах в рана, посипана със сол.
Ето защо днес надминах себе си.
Всичко започна с новина, която ме изтръгна от бездействието, и със среща с Арно. Съобщих му, че са арестували Робеспиер.
— Отправил заплаха за чистка срещу „враговете на държавата“. Сутринта ще го екзекутират.
Трябваше да говорим с него преди това, разбира се, но в затвора „Фор л’Евек“ се натъкнахме на истинска касапница. Бяха избили ескорта на Робеспиер, навсякъде имаше трупове, но от самия Робеспиер нямаше и помен. От ъгъла долетя стенание и Арно коленичи до страж, подпрян на стената с окървавени гърди. Посегна да разкопчае мундира на войника, да открие раната и да я превърже.
— Какво стана? — попита той.
Пристъпих по-близо да чуя отговора. Докато Арно се опитваше да помогне на стража, аз прескочих локва кръв и сведох ухо до устните му.
— Комендантът отказа да приеме затворниците — разкашля се умиращият мъж. — Докато чакахме заповед, ни нападнаха отряди на Парижката комуна. Отведоха Робеспиер и другите осъдени.
— Къде?
— Натам — посочи той. — Едва ли са стигнали далеч. Половината град се е обърнал срещу Робеспиер.
— Благодаря.
Би трябвало да помогна да превържем раните му, разбира се. Не биваше да хуквам да търся Робеспиер. Постъпих лошо.
Ала последвалото бе още по-лошо.
Робеспиер се бе опитал да избяга, но както се случваше често напоследък, с Арно осуетихме плановете му. Открихме го в Отел дьо Вил, изпреварвайки войските на Конвента.
— Къде е Жермен? — попитах го.
— Не бих ви казал за нищо на света.
И аз го направих. Това ужасно нещо — доказателството, че съм се променила до неузнаваемост и оттук нататък не мога да предотвратя промяната, защото съм стигнала твърде далеч.
Измъкнах пистолета от колана си и макар Арно да вдигна ръка да ме спре, насочих дулото към Робеспиер, прицелих се в него през мъгла от омраза и стрелях.
Изстрелът проехтя като топовен залп в стаята. Куршумът се заби в брадичката му, която изхрущя и увисна. От устните и венците му шурна кръв и обагри пода. Той закрещя и се загърчи, ококорен от ужас и болка, стискайки с длани разбитата си и кървяща уста.
— Пиши — наредих му.
Надвесен над листа, той плъзна едва-едва перото по него, а от лицето му шурна още повече кръв.
Пренебрегнала ужасения поглед на Арно, грабнах листа и се втренчих в нечетливата дума.
— Храма! Как не се досетих!
Войниците на Конвента наближаваха. Чувахме трополящите им ботуши. Погледнах към Робеспиер.
— Надявам се да се насладиш на революционното правосъдие, мосю — казах му на изпроводяк.