С Арно излязохме от стаята, загърбили хлипащия Робеспиер и част от моята човечност.
Тези неща… Представям си, че ги върши друг човек — „друго аз“, над което не упражнявам власт и чиито действия мога само да наблюдавам с безучастно любопитство.
Това, предполагам, свидетелства не само че не изпълних съветите на господин Уедърол и на родителите си, а и че съм заболяла от някаква нелечима зараза на разсъдъка. Единственият изход е да изрежа инфектираната част от разума си и да се надявам ампутацията да ме пречисти.
Не я ли преживея обаче…
Ще приключвам с дневника. Поне за тази нощ. Трябва да напиша няколко писма.
Откъс от дневника на Арно Дориан
12 септември 1794
Тук, предполагам, е мой ред да подхвана историята.
На другия ден се срещнахме пред храма. Тя изглеждаше изпита и бледа и сега знам защо.
Преди хиляда години Тампъл дю Маре бил построен по образеца на римския Пантеон. Над сводестата фасада — копие на прословутия купол — се издигаха високи стени. През задната порта от време на време влизаха и излизаха единствено каруци, натоварени със сено. Иначе сградата пустееше.
Елиз веднага настоя да се разделим, но аз се поколебах. Нещо в очите ѝ ме смущаваше — сякаш частица от нея беше изчезнала.
Инстинктът явно не ме е подвел. Тогава обаче сметнах странното ѝ изражение за решимост и целеустременост. А и след като прочетох дневниците ѝ, не вярвам да е предвкусвала смъртта. Предполагам, че е била готова да убие Жермен или да умре.
И вероятно е загърбила страха, забравяйки, че понякога, колкото и да си целеустремен и ловък в боя, именно страхът те запазва жив.
Преди да се разделим и да влезем в дълбините на храма, тя ме погледна многозначително:
— Ако ти се удаде сгоден случай да убиеш Жермен, използвай го.
Така и стана. Открих Жермен в храма — тъмна фигура сред влажните сиви камъни, самотен силует, стаен сред колоните.
И се възползвах от сгодния случай.
Той обаче се оказа твърде бърз. Извади меч. Навремето бих се надсмял над такова оръжие и бих го сметнал за фокусничество. Ала опитът вече ме е научил да не гледам отвисоко на всичко, което не разбирам. Жермен размаха странната сияйна сабя, от която изскачаха мълнии, и дори не си помислих да се разсмея. Върхът на оръжието му заискри и към мен се стрелнаха ослепителни лъчи, притежаващи сякаш независима воля.
— Е? Блудният асасин се завърна! — извика Жермен. — Предположих кой е виновникът, когато Ла Туш спря да изпраща лептата си. Доста вреди ми причини.
Изскочих от укритието на колоната. Скритото ми острие просия в полумрака.
— Робеспиер също е твое дело, нали? — попита той, когато застанахме лице в лице.
Усмихнах се в отговор.
— Както и да е. Терорът му изпълни предназначението си. Изляхме и оформихме стоманата. Охлаждането ще я кали.
Спуснах се напред в опит не да отблъсна, а да повредя сабята му. Успеех ли някак да го разоръжа, битката щеше да потръгне в моя полза.
— Защо си толкова нетърпелив? — попита той. — Жаждата за мъст ли те пришпорва? Толкова съвършено ли те е изваял Белек, че и сега изпълняваш волята му? Или те подтиква любовта? Дъщерята на Дьо ла Сер ли ти завъртя главата?
Скритото ми острие се стовари върху сабята му и тя проблесна гневно, сякаш ранявам плът.
Жермен обаче успя да запази равновесие и да впрегне отново силата ѝ, този път смайвайки дори мен. Мълнията ме отблъсна назад и остави овъглено петно върху плочника, а Великият майстор просто изчезна.
От дълбините на храма долетя грохот, подет от каменните стени. Изправих се на крака и тръгнах към криптата. Спуснах се по влажното стълбище и вляво от мен Елиз изникна от мрака на катакомбите. Умно. Няколко секунди не ни стигнаха да нападнем Жермен от двете страни.
(Сега осъзнавам, че тези секунди са дребната, жестока ирония на времето, отнела живота на Елиз.)
— Какво става? — попита тя, оглеждайки почернялата и огъната порта към криптата.
Поклатих глава.
— Жермен има някакво оръжие. Никога не съм виждал такова. Избяга.
Тя почти не ме погледна.
— Не мина край мен. Сигурно е долу.
Повдигнах вежди, ала я последвах по няколкото стъпала до подземието.
Нямаше никого. Пипнешком потърсих тайна врата и открих лост между камъните. Дръпнах го и вратата се отвори с глухо стържене. Пред нас се ширна просторно сводесто подземие, обрамчено от колони и тамплиерски саркофази.