ЧЕТВЪРТИ СТАЗИМ
ХОР
Първа строфа
О, смъртен човешки род,
как нищожен те Виждам аз
в твоя земен живот!
Та кой ли, кой между нас
знае истинско щастие?
Мисли той, че е в щастие — в миг
с тази измама загива…
И твоят пример е жив пред мен,
и твоята участ, твоята!
Клети Едипе, на този свят
аз щастие не Виждам!
Първа антистрофа
С изкусно насочен лък
той постигна честити дни,
пълно щастие. Зевсе, той
срази кривоноктия сфинкс,
който пееше песни,
твърда крепост застана той
в смъртния час на града ни.
От оня ден повелител аз
зова те. С Върховни почести
ти бе почетен и стана цар
в могъща наша Тива.
Втора строфа
Но има ли сега от тебе по-злочест?
Кой гине тъй печално, кой е с толкова
беди в превратния живот?
Уви! Едипе славен вред!
Стигна ти една
гръд — и като син,
и като съпруг
морен да склониш глава!
Как е могло тъй дълго, как,
брачното ложе на твоя баща
тъй мълчаливо тебе да понася?
Втора антистрофа
Издебна те със зорък поглед Времето
и то осъжда твоя тъй злощастен брак
на син и на родител! О!
О! Лаев сине, по-добре
нивга да не бях
зървал твоя взор!
Ах, безкрай скърбя!
От гърдите скръбен вик
екне. Но, право, от тебе днес
аз си поемам дъха и ти
даде покой на моя морен поглед.
ЕКЗОД
(Влиза един Домашен вестител.)
ДОМАШНИЯТ ВЕСТИТЕЛ
О граждани, най-тачени в страната ни,
какви беди ще чуете и видите
и как ще заскьрбите, ако още сте
със грижа за рода на Лабдакидите!
Ни Истър, нито Фазис би очистили
тоз дом от всички скрити в него ужаси!
Ще видим волни и неволни бедствия
след малко. Но от всичките страдания
най-много ни покъртва доброволното.
ХОР
Това, което знаем, е ужасна скръб.
Какво сега? Какво ще кажеш повече?
ДОМАШНИЯТ ВЕСТИТЕЛ
С най-бърза реч да кажа и да чуете
вестта ми: дивната Йокаста — мъртва
ХОР
О, бедната! А от какво загина тя?
ДОМАШНИЯТ ВЕСТИТЕЛ
От своята ръка. Но най-печалното
не е пред нас, не виждат го очите ви.
Все пак и ти, доколкото си спомня аз,
ще чуеш участта на тая клетница.
Когато с бяс се втурна във палатите,
към брачната постеля се отправи тя,
заскубала със две ръце косите си.
Вратата тръшна, па завика горестно
умрелия отдавна Лай. Говореше
за брачна нощ, която го погубила
и след това обрекла нея, майката,
от неговия син да ражда клетници.
Ридаеше, нещастната, над ложето,
в което мъж от мъж родила, син от син.
А после — как умря, не зная. С викове
Едип се втурна вътре и не можехме
докрай да видим злото й. Загледахме
към него, който тичаше объркано.
Той тича, иска меч от нас и пита ни
жена му де е, не жена му — нивата
със двоен плод — със него и с децата му.
В беса му някой бог му каза де е тя,
не ний, които бяхме там. С ужасен вик,
като че ли натам го някой водеше,
към двойната врата се втурна бясно той,
оста изтръгна и влетя във стаята.
Там виждаме царицата увиснала,
на шията със примка. Щом нещастникът
я зърна, страшно изрева и примката
разбърза. И когато долу, клетата,
се просна — о, ужасно бе за гледане! —
извади той от дрехата й златната
игла, с която беше тя прихваната,
издигна я и я заби в очите си
и викаше: „Ни злото ми ще видите,
нито греха ми! Гледайте сред вечен мрак
ония, що не биваше да виждате,
и моите любими не познавайте!“
И не веднъж, а с всяка дума удряше
в отворените си очи. И кървави
зениците струеха по страните му.
Не капки кръв се стичаха, а тъмен дъжд
и кървав град обливаше лицето му.
От двама гръмна злото — срещу двамата.
И той, и тя еднакви бяха в злото си.
Ах, старото блаженство бе наистина
блаженство! Днес, във този ден — стенания,
разруха, гибел и позор — и няма зло,
което да не виждаме в бедата им!
ХОР
На себе си дойде ли вече клетникът?
ДОМАШНИЯТ ВЕСТИТЕЛ
Вратите вика да разтворим, целият
народ да види тук отцеубиеца,
чиято майка… — не, мълча, греховно е!
Крещи — ще бяга от града и в този дом
не ще стои под своите проклятия.
Но трябва му опора тук, разбира се,