Жорж Сименон
Една грешка на Мегре
Има хора, на които не можеш дори да смачкаш мутрата, понеже рискуваш ръката ти да хлътне в нея! От три-четири часа, откакто го бяха натоварили с този случай на улица „Сен Дени“, Мегре кипеше като Мегре в най-лошите си моменти, отвратен, почти онемял от погнуса, тъй че никой в криминалния отдел не смееше да му заговори.
— Повикай ми такси! — подхвърли той на разсилния.
И докато вървеше по петите на „клиента“ си през коридорите, после — по стълбата, в двора, на тротоара, наистина имаше вид на човек, готов всеки миг да избухне.
— Улица „Сен Дени“ 27…
Придърпа към себе си пешовете на пардесюто си, сякаш се стараеше платът да не докосне човека.
А оня, за когото Мегре си мислеше, не беше дори рецидивист. Нямаше сведения да е съден. По професия — търговец. Добродушен човечец на около четиридесет и пет години, непринуден, прилично облечен, с не твърде нов, но добре скроен костюм и пардесю от сив ратин, модел от миналата година. Личност, външност, каквито се срещат често в търговските квартали — продават прахосмукачки или се занимават с комисионна търговия.
Казваше се Йожен Лабри. Французин, роден в Кайро или в Порт Саид. Пълен. С намръщени бляскави очи. Прекалено учтив.
— Моля, минете пръв, господин комисар.
А Мегре процеди през зъби:
— Мръсен тип!
По-добре да имаше работа с някого от ония хлапаци, прогнили от романтизма на безпътния живот, които един прекрасен ден пребиват някоя портиерка или ограбват някоя продавачка. С удоволствие би обсъждал предстоящия „удар“ на някой истински крадец, от ония, дето си разбират от занаята и влагат в него известна професионална добросъвестност…
Но сега имаше пред себе си доносчик, жалък подлец, почти богаташ, който му правеше поклони.
Пред него беше собственикът на „Специалната книжарница“ на улица „Сен Дени“ и това звание беше цяла програма.
Между една колбасница и един фризьорски салон Лабри трябваше да си послужи с ключа си, за да отвори капаците, защото книжарницата беше затворена. Тя представляваше тесен, продълговат магазин, почти коридор. Витрината беше широка само един метър, ала този метър се използуваше най-рационално, защото там беше целият асортимент от примамливи заглавия с внушителни корици, обвити в целофан, за да подсилват тайнствеността.
Беше пет часът следобед, часът, в който предишния ден се бе разиграла драмата. Навалицата шествуваше по тротоара, минаваха хора с малки пакети продукти, профучаваха таксита, без да подозират…
А Мегре затвори отново вратата, сложи верижката, защото имаше верижка — тези хора са предпазливи! — и побутна човека пред себе си.
— Покажи ми кабинета си…
Беше почти готов да му заговори на „ви“! Но оня се показваше толкова услужлив, като че приемаше някого от клиентите си.
— Внимавайте по стълбата… Доста е стръмна…
В дъното, зад кантората, започваше тясна стълба, каквито се срещат в някои кръчми, когато трябва да се намери в избите място за най-прости тоалетни.
— Извинявайте, че минавам пръв… — маниерничеше Лабри.
Долу имаше завеса от черно кадифе, а зад тази завеса — едно необикновено помещение, библиотека, ако се съдеше по рафтовете с книги, будоар, ако се съдеше по червения диван и голямото огледало в дъното.
До завесата, в полумрака, имаше врата, за която клиентите сигурно не подозираха и която Лабри бутна като постоянен посетител, преди да запали лампата.
— Виждате, че е много просто… — извини се той с една от ония усмивки, които Мегре му се искаше да смачка с юмрук.
И наистина беше просто. Писалище от светло дърво, серийно производство. Метален класьор, боядисан в зелено. Отдясно малък газов котлон, чайник и чаши… Закачалка за дрехи и леген за миене на ръцете…
Мегре беше твърде висок, твърде широк за този сутерен, обзаведен като публичен дом, като винарска изба, където шапката му опираше о тавана. Имаше чувството, че ще се задуши…
— Откъде наблюдавате какво става навън?
Като добър търговец, който показва сметководните си книги, Лабри дръпна един календар, закачен на стената, и разкри един отвор, който гледаше към съседния будоар.
— Оттук… Угасям осветлението… На отвора има огледало без варак…
И на Мегре му се дощя да повтори като лайтмотив:
— Мръсен тип!
Да, мръсник! Но предпазлив мръсник, мръсник, въоръжен с наказателния кодекс и поддържащ известни връзки с полицията. „Специалната книжарница“ привличаше с подходяща реклама в магазина на улица „Сен Дени“ любители на еротична литература.
„Госпожица Емилиен сама ще показва на любителите…“ — обещаваше проспектът…