И действително госпожица Емилиен, продавачката, понякога слизаше в този будоар с някой внушителен клиент, за да му покаже някакво библиофилско издание за четиристотин или петстотин франка.
… А в това време Лабри, скрит зад своята „шпионка“…
Драмата беше проста. Преди два дни Лабри препродал магазина си, но трябвало да го управлява още осем дни, преди да го предаде на новия собственик.
„… разбира се, продавачката ще остане на негово разположение…“ — предвиждал договорът.
Ала предния ден, в единайсет часа вечерта, полицаи с учудване забелязали, че в магазина продължава да свети. Един сержант влязъл там и като не намерил никого в партера, се спуснал по стълбата, както бе направил Мегре преди малко, и в будоара открил мъртва млада жена.
Тя била госпожица Емилиен, продавачката, която трябвало да бъде прехвърлена на приемника заедно с магазина и с цялата стока.
Лабри, който обитаваше едно малко жилище на улица „Мец“, бил разпитан още на сутринта от кварталния полицейски инспектор и най-напред започнал да лъже.
— Към пет часа — заявил той, — както винаги, сварих чай на котлона. Госпожица Емилиен дойде да вземе една чаша, която вероятно след това е изпила някъде настрана. После аз изпих чая си сам, тъй като имах срещи в града, тръгнах и оставих на продавачката да се погрижи за затварянето на кепенците… Имах пълно доверие на госпожица Емилиен, която работи при мен от четири години…
Ала беше очевидно, че госпожица Емилиен се е отровила от чашата чай, която изпила.
Кварталният полицейски инспектор, който бе държал Лабри в лапите си преди Мегре, явно не можал да се сдържи, както показваше синината на дясното слепоочие на Лабри. Един час по-късно той изтръгнал следното самопризнание:
— Истината е, че към шест часа, когато завърших работата в кантората си, намерих служителката си легнала неподвижна в будоара… Помислих, че спи… Излязох с намерение да се върна малко по-късно…
Това беше почти правдоподобно, защото съдебният лекар приписваше смъртта на поглъщането на голяма доза сънотворно.
— Значи госпожица Емилиен не е била мъртва, когато сте си тръгнали?
— Щях да забележа това… Тя не беше студена…
— Не се ли сетихте да повикате лекар?
— В нашата професия е за предпочитане да се избягват скандали… Вие знаете това не по-зле от мен…
И наблягайки на тези думи, даваше на комисаря да разбере, че понякога върши нещо полезно, като предава на полицията известни сведения.
Накратко казано, той си тръгнал, когато госпожица Емилиен не била още умряла. Каза, че бил възпрепятствуван да се върне на улица „Сен Дени“, престанал да мисли повече за случката и отишъл да си легне.
Такива бяха фактите, които Мегре с горчивина в устата прехвърляше в едрата си глава, докато на улица „Сен Дени“ животът на един известен квартал продължаваше и в един сутерен с отвратителна миризма Лабри си даваше вид на търговец, чист пред законите на страната си и пред своята съвест.
— Кълна ви се, че не съм виновен за нищо… Можете да прегледате всички книги, които са тук… Макар че кориците са пикантни, вътре няма нищо осъдително… Именно за това, за да ги продавам, ми трябваше похватна млада жена… Нали разбирате?… Когато клиентите слизаха с нея, те ставаха смели… Тя ги поставяше на мястото им и ги караше да купят някоя скъпа книга…
Той се усмихваше! Смяташе това за напълно в реда на нещата!
— Ако не се отнасях добре с нея, нямаше да остане четири години при мен… Лично аз варях чая… Следобедите са дълги…
Особено в този душен кабинет, в този сутерен, който изглеждаше толкова далеч от живота!
— Сещам се какво си мислите… Обвинявате ме, че съм искал да убия Емилиен… Но преди всичко аз нямах никакъв интерес да извърша това, защото в договора за продажба на магазина е вписано, че тя представлява част от инвентара… Щях да си навлека неприятности с плащанията, защото купувачът е подписал известен брой полици… Нали разбирате!
Той говореше добродушно, смигайки, за да призове Мегре за свидетел на своята честност.
— Пък и как бих могъл да я отровя?… Тази сутрин ми казаха, че според лекаря тя глътнала осем таблетки сънотворно… Вземали ли сте някога от него?… Не?… А на мен ми се е случвало да взема по някое хапче… Толкова е горчиво, че не можеш да накараш някого да го глътне, без да разбере…
— Така ли!…
Мегре казваше „така ли“, защото имаше отговор на този въпрос. Госпожица Емилиен, която бе видял в Института по съдебна медицина, беше болнаво младо момиче, чиято бледост не може да не е правела впечатление на клиентите. А Лабри, играейки ролята на добър татко, под претекст, че й дава някакво лекарство, може би я е накарал да пие горчив чай.