— Уверявам ви, че сте на погрешен път, господин комисар. Ако аз съм й дал сънотворно, щях да наредя работата така, че действието му да се прояви другаде, а не в магазина ми, та да си нямам неприятности…
Той е мислил за това, негодникът с негодник! Парираше всякакви обвинения. Даваше си вид, че самият той провежда свое малко контраследствие…
— Какъв интерес бих имал от това?
Да, какъв интерес? Мегре също си задаваше този въпрос, защото познаваше достатъчно тоя човек, за да си дава сметка, че той не би действувал на вятъра.
Мегре пушеше лулата си, ровеше из чекмеджетата на писалището, в един класьор откри писма, сложени там уж като търговска кореспонденция, а всъщност бяха любовни писма.
Гранвил, 6 август.
Мили мой,
Ето вече три дни, откакто живея без теб, и ми се струва невъзможно, любими мой, да стоя повече без тебе, без…
Бяха две страници. Подпис:
„Твоя любовница за цял живот, Емилиен.“
Мегре гледаше пълничкия си събеседник, пушеше и едва скриваше гнева си.
— Любовна драма, а? — попита той със злъчна ирония.
А другият отвърна кокетно:
— Защо не?
Бяха толкова далеч от действителния свят, от здравите тялом и духом хора, които крачеха там горе по тротоара, на зимния студ, оттатък малкото прозорче на сутерена!
Мегре погледна „шпионката“, през която можеше да се наблюдава съседният будоар, после — този гаден човек, и едва сдържа тежките си юмруци.
— Да не искаш да кажеш, че се е самоубила?
— Аз нямам никакъв интерес да я убивам и да си навличам неприятности, особено в момент, когато се готвех да се оттегля в околностите на Ница, където съм си купил вила…
Лабри се бранеше стъпка по стъпка, или по-право се изплъзваше мазно и Мегре кипваше все повече и повече. Той познаваше и най-малките тайни на търговците на плът от Монмартър и търговците на мечти от Монпарнас.
Познаваше своя Париж, така да се каже, улица по улица, но никога не бе слизал в такива сутерени и не бе прилепвал око о „шпионка“ на човек като Лабри.
— Колкото повече размишлявате, толкова повече ще се убеждавате, че съм невинен и че цялата тази история ми напакостява…
Ей такива думи вадеше! Говореше за работата си като всеки търговец! Насмалко да измъкне сметководните си книги!
— Колкото повече размишлявам — не можа да се сдържи Мегре, — толкова повече ми се ще да ти смачкам мутрата!
Той не можеше повече да гледа тази мутра, хем хубава, хем грозна, защото в очите на Лабри имаше някаква нега и те компенсираха увисналите уста и брадичка…
Това беше долен тип в пълния смисъл на думата, у когото известен чар замаскирва всичко останало.
Пред него Мегре изпитваше гняв, почти гняв на баща, който иска да отмъсти за собствената си дъщеря.
Внезапно се приближи до него и вдигна юмрук пред лицето му.
— Признай! — изръмжа той.
Циничният страх на Лабри, издаващ неговата низост, беше само параван.
— Признай, негодник такъв!… Аз много добре зная, дявол да те вземе, че си взел предпазни мерки…
А Лабри отстъпваше, притискаше се до стената, целият настръхнал.
— Емилиен е била твоя любовница… Тя е знаела всичките мръсотии, които си кроил тук… Затова си сметнал за нужно да я премахнеш, преди да отидеш да живееш с рентите си във вилата край Ница…
— Господин комисар…
— Признай, ти казвам!… Признай, че под претекст да вземе някакво лекарство си я отровил… После, тъй като все още не умирала, си избягал като подлец…
— Господин комисар…
Мегре забравяше източния вятър, който караше хората навън да вдигат яките на балтоните си и метеше мръсотиите на града. Той виждаше отново младото момиче с удължено лице, с мъртви очи, с тънки устни, което никога не бе се радвало на добро здраве и което този човек бе наврял в тоя сутерен, за да продава порнография на разни старци.
— Признай, негодник такъв…
— Кълна ви се, господин…
— Не се кълни! Признай!
— Ще съжалявате за всичко, което вършите в този момент…
Това беше сполучлив довод, който можеше окончателно да изкара Мегре от кожата му.
— Какво казваш?
— Казвам, че ще съжалявате… Вие се лъжете… Злоупотребявате със силата си…
— Какво казваш?…
— Вие злоупотребявате…
— И смееш да говориш така след писмата на тази хлапачка?… Смееш да твърдиш, че не си бил неин…
Бога ми, ей сега ще го цапардоса. Юмрукът му беше във въздуха, когато телефонът иззвъня.
— Ало!… Вие ли сте, господин комисар… Тъкмо получаваме заключенията на съдебния лекар след аутопсията… Ало!…
Лабри, прилепен о стената, стоеше неподвижен. Мегре, раздразнен, изрева в телефона: