— Слушам!…
И се сдържа да не удари…
— А?… Какво?…
А от другия край на жицата се чуваше гласът на сержант Люка:
— Да… Както ви казах…
Мегре сложи слушалката като автомат. Изведнъж бе разбрал. Изглежда, че се бе излъгал, но не му беше нужно много време, за да осъзнае това.
— Доволен съм, че ви виждам по-спокоен… — има̀ нещастието да произнесе Лабри.
— Какво казваш?
— Нищо… Аз…
А Мегре стискаше юмруци с все сила, защото сега знаеше, че е още по-лошо, отколкото бе мислил. Гледаше почти студено този негодник, на когото вече не можеше да направи нищо. Въздъхна:
— Вярно… Не си я убил…
Защото според човешките закони Лабри не беше виновен!
— Ти не си я убил…
Не с ръце, не! Не с отрова! Той я е убил със своя сутерен, прилепен тук като срамна болест, в улица, гъмжаща от живот.
Това невежо момиченце един ден отговорило на обявление, с което се търсела хубава продавачка? То дошло от своята провинция и видяло от Париж само този капан за стари господа, които трябвало да държи в напрежение…
От мъжете ходела само с Лабри…
Лабри с шишкавото лице, но с кадифените очи, който като благоразумен търговец я накарал да повярва, че могат да поддържат любовни отношения без…
Защото той имаше право! Не е искал да й стори нищо лошо! Бил твърде хитър, за да направи такава грешка. Не искал заради едно кратко удоволствие да убие кокошката, която снасяла златни яйца. А тя му пишела от Гранвил, където била на почивка: „Любими мой…“, без да знае, че за да бъдат любовници…
Е, да, всичко ставаше ясно! Мегре се бе излъгал! Емилиен не е знаела! Когато продавала книгите си от другата страна на „шпионката“, тя се е нуждаела от цялата си невинност, за да… за да играе ролята на невинна! За да може търговията да върви добре! За да бъде жена, която старите клиенти да сочат и да шепнат:
— Наистина е наивна!
Но си служели с друга дума, която характеризирала по-добре физическото състояние на Емилиен…
До деня, когато узнала, че е част от инвентара, че преминава у купувачите на магазина, че Лабри ще замине без нея, Лабри, когото смятала за свой любим…
И Емилиен, потресена, предпочела да се самоубие! Лабри, уплашен, я оставил в своя сутерен, предоставяйки на други грижата да открият трупа!
— Какво ви казвах? — промърмори Лабри с подигравателна усмивка, гледайки смутения Мегре.
Тогава комисарят с един поглед се увери, че наистина се намира в изба, далеч от живота и неговите закони.
— Излъгал съм се — промърмори той. — На всеки се случва!
После, сякаш това беше необходимо, заби юмрука си право в лицето на човека, въздъхна успокоен и като видя, че Лабри опипва един разклатен зъб, произнесе:
— Винаги би могъл да кажеш, че си паднал по стълбата! Тя е толкова стръмна!…