— „Иванко“?
— Не. „Руска“. Ето защо аз предпочитам арена Пизи. Грубо, дебелашко тука, но те правят да се смееш тези палячовци със своите вшутявки и плоски каламбури и плесници. А според мене смехът е здраве. Трябва да приучим нашите българи да се смеят, за да станат по-добри човеци… Да бях министър на просвещението, аз щях да отпусна помощ на тоя беден Седластон да ни прави да се смеем, както Беседата ни прави да настръхваме…
— Дело на вкуса — забележи равнодушно цивилният. — А! Публиката се умножава с още двама души!
В същия миг един от служителите излезе на сцената и захвана да повдига фитилите на предните две ламби, които разляха радостна светлина наоколо си.
— Браво! Маладец Седластон!… — викаше офицерът. — С четиринадесет души публика той решава да почне представлението. Я виж кураж!
Седластон се появи на сцената в чист, чер редингот вместо в дрипавия жакет, приближи до рампата и произнесе глухо към празните столове на залата:
— Господа, тази вечер представление отлага се. Молим почитаема публика да извини и назад от касата да си парите получи.
Последните думи загаснаха в гърлото му и едвам се чуха.
— Това е безобразно, господине! — кипна офицерът, който очакваше съвсем друга изненада. — Сега е трети път, как вършите това с мене!… Защо туряте афиши, а после пъдите публиката!
— Няма человеци, не видите ли? — продума с виноват снишен глас нещастният съдържател, още по-издребнял и жалък от смущение.
Офицерът със семейството си и цивилният излязоха из залата и се спряха при касата. Касиерката, същата хубавичка девойка, която трябваше в розово трико да играе на въжето, повръщаше стойността на билетите на неколцината посетители. Ръката й притреперваше и на очите й едвам лъщеше една сълзица.
Цивилният побутна офицера и му посочи афиша за тазвечерното представление, залепен на дъските. Той обърна вниманието му към някои редове с по-малко едри букви, които по-преди не бяха забелязали.
Тия редове бяха изумителни, невероятни! Надали в света се е появявал афиш с подобно заявление:
„Умоляваме почитаемата публика да заповяда на представлението ни тази вечер от милост и човеколюбие, защото аз и семейството ми ще умрем от глад!“2
Това зловещо обаждане очевидно страдаше от голямо преувеличение, но то свидетелствуваше за безизходността, която го е диктувала.
Те се спогледаха смаяни.
Офицерът се потърка по челото:
— Ето и тука трагедия, жива трагедия… И от тази трагедия аз идех да искам развлечение… Батак живот!
Те си излязоха, без да погледнат на касата.