Лина Василева
Една книга от библиотеката на XXI век
„Това е книга от XXI век“ — така определи романа „Фиаско“ на Станислав Лем първата му читателка на български език — редакторката от издателството. Няколко години по-рано, по повод на неголямата си книга „Библиотека на XXI век“, известният полски писател беше казал: „Щом искаш да представяш света, трябва да разполагаш със специализирана литература. Цяла библиотека не можах да създам, затова се задоволих с рецензиите за несъществуващи книги.“ Последната „рецензия“ в „Библиотека на XXI век“ разглежда фиктивната книга „Една минута“, която „показва какво правят хората в продължение на една минута“. Ако се върнем доста по-назад, в „Звездни дневници“ (1957) ще открием идеята за създаване на „обща теория на всичко“. Като вземем предвид, че там тази идея беше представена в сатирично-гротесков план, и то като мечта на един луд, лесно можем да разберем становището на Лем: не е възможно да се създаде такава теория, не е възможно да се напише книга, в която да има „всичко за човека“. Ала полският фантаст не е от хората, които биха подминали равнодушно такова предизвикателство. Всичко, написано от Лем и за Лем, говори, че сякаш напук на себе си, той непрекъснато се опитва да постигне невъзможното: да напише книга, в която да има „всичко за човека“ и дори — „всичко за всичко“.
Това си помислих и когато прочетох за първи път „Фиаско“ — най-новия роман на Станислав Лем. Книгата поразява, дори потиска с мащабността на проблематиката. Опитваш се да осмислиш прочетеното, да разчоплиш, да обелиш пласт след пласт многослойната мисловна конструкция, за да стигнеш до ядрото. А там откриваш все същите въпроси, които литературата поставя от векове и хилядолетия, но и до днес не им е дала окончателен отговор — Лем също пита: Какво представлява човекът, към какво се стреми, как го постига, на каква цена? Що е Добро и що е Зло? Доброто или Злото побеждава в изначалната им борба? Човекът покорява далечния Космос, но ще опознае ли другия, вътрешния Космос? Свикнал да мисли за себе си като за „връх на цивилизационното развитие“ и „венец на мирозданието“, ще съумее ли той да приеме със смирение нелицеприятната истина, че във Вселената не му е отредена никаква почетна, специална роля?
Отговорите, които писателят дава, разрушават уютните за нас антропоцентрични представи за човека и неговото място във Вселената. Лем говори без заобикалки колко трудно човекът се освобождава от наслоените в съзнанието му комплекси, стереотипи и предубеждения, от нетърпимостта към всичко чуждо, различно и неразбираемо. Че дори и тогава, когато е покорил пространството и времето, той ще остане безпомощен пред тъмните сили, притаени дълбоко в същността му като неизбежна наследство от земната цивилизация. Ако в „Разкази за пилота Пиркс“, „Непобедимият“ и „Соларис“ жестоката истина, че излизането на човека в Космоса не го превръща в ангел, че той винаги ще носи със себе си бремето на земния си произход, бе внушена деликатно, с приглушен глас, във „Фиаско“ тази истина е изкрещяна с неистов вик.
Човекът, израсъл на Земята, с нейните специфични, определящи културата и условия, е осъден на антропоцентрично мислене (самият Лем непрекъснато прави в романа сравнения със земни предмети и явления); той може да интерпретира света само през призмата на собствения си опит и опита на своя вид. Ала в един свят, различен от земния, човешките понятия, мотивировки, емоции губят смисъла си. Пред същия този проблем са изправени героите и на „Непобедимият“, и на „Фиаско“, (Полските критици веднага отбелязаха паралела между двата романа, чиито сюжети отразяват опита за контакт с чужда цивилизация. Веднага обаче се вижда, че убеждението на Лем за невъзможността да се установи такъв контакт бележи във „Фиаско“ видимо изместване в посока на песимизма.) Астронавтите попадат в един съвършено различен свят, който трябва да разшифроват, защото това е условието за тяхното присъствие и съществуване в тази област на Космоса. Възникващите ситуации и наложената необходимост да вземат съдбоносни — за себе си и Другите — решения ги принуждават да осъзнаят и признаят, че възможностите им са ограничени. Чуждото и непознатото обикновено събуждат у земните жители неприязън, още по-силна тогава, когато те демонстрират противоположна позиция, неотстъпчивост или преимущество (макар и привидно). Затова немалко от тях, изпаднали в подобно положение, се поддават на ксенофобия и реагират на чуждото, надвишаващо техните познавателни възможности, с агресивност, със стремеж: да бъде унищожено всичко, което се намира над и извън тези възможности. Станислав Лем е космически упорит в настояването си да доведе до съзнанието на своите читатели — представители на вида Homo Sapiens — факта, че съществуват обективно обусловени ограничения на техните възможности, ограничения, разкриващи се само пред лицето на чуждия Разум; че човекът е само една, непривилегирована с нищо форма на съществуването на Космоса. Така с романите си Лем ни учи на това, което най-много ни липсва: на смирение.