Още при написването на „Гласът на Бога“ (1968) Лем си дава сметка колко големи възможности предоставя на писателя обединяването на есето с белетристиката, предполагащо фиктивност на сюжета, героите и реалиите. И преди тази книга той неведнъж: прибягва до есеистичната форма, за да се изкаже по въпроси, които го интересуват, но за които не може да намери — или преценява, че е неподходяща — белетристична форма. Достатъчно е да споменем „Диалози“ и „Summa technologiae“. Разбира се, сюжетът му дава по-голяма свобода, позволява му да води рисковани и дори недопустими другаде игри със стереотипите на „възможното“. „Фиаско“ е поредното доказателство за тази авторова позиция-. Като остава на територията на фантастиката и разполага с всички произлизащи от този факт права да оперира смело с условностите и свободите на белетристиката, — той си позволява да прескача в областта на есето винаги, когато си поиска. Нещо повече — според мен във „Фиаско“ авторовото пристрастие е именно към есето. След като доказва, че стига да иска, би могъл да изгради роман с увлекателен, държащ в напрежение сюжет, Лем използува (и дори го търси!) всеки момент, за да се впусне в любимите си размишления от типа: „А смята, че нещата стоят така, докато Б предполага, че те изглеждат другояче, а според В те се представят съвсем иначе…“ На мен лично тези „нелирични отклонения“ в романа ми допаднаха най-много, може би защото представляват фантастични концепции в чист вид. Те разкриват различни посоки, в които би могло да тръгне по-нататък развитието на сюжета, т.е. излагат алтернативните му варианти, както и безброй хрумвания, всяко от които би могло да залегне в основата на отделно фантастично произведение: например явленията на Титан (с изумителните описания на „гробището“ и „Бьрнамския лес“), снабдяването на космическата експедиция с така наречения „двигател на Бусард“, който използува за гориво водорода от Космоса, релативистичните ефекти при скорости, близки до скоростта на светлината, използуването на колапсар за „темпорално пристанище“ и обратното време за съкращаване на пътешествието, „прозорецът на контакта“, който ограничава разбирателството между различните цивилизации, овладяването на гравитацията, присъствието на космическа сферомахия около планетата Квинта и пр.
Трябва обаче да признаем, че като е изнесъл на преден план проблематиката и е отдал предпочитанието си преди всичко на хипотезотворчеството, Лем е отделил значително по-малко внимание на подробностите при описанието на научните и техническите реалности, където борави твърде свободно с терминологията (когато например описва звънчевия витрификатор, на една страница за неговата горна част той употребява седем различни думи); същевременно на места дава толкова подробни технически описания, че те намирисват на пародия. При обрисуването на образите се наблюдава известна схематичност — героите са просто изразители на авторовите идеи. Романът може да бъде причислен към така наречената „полифонична проза“, в която авторът е безпристрастен към своите персонажи и не предоставя първенство на никого от тях. В романа няма нито един образ на жена, а атеистът Лем възлага ролята на носител на човечността, и говорител на хуманното начало на едно духовно лице — доминиканеца Араго. Като че ли авторът проявява и повече симпатия към корабния компютър ГОД, отколкото към хората. Главният герой Марек Темпе се поддава на чисто човешки чувства — любопитство, ярост, безпомощност и отчаяние, — с което проваля последната надежда на земната експедиция за контакт с жителите на Квинта. Тоест — фиаско! Сякаш целият роман е насочен против човешката настървеност за познание и завладяване. Сякаш Станислав Лем разкрива в него разочарованието си от цялото човечество, от невъзможността отделните държави и отделните хора на Земята да постигнат разбирателство, от неумението на разума да победи глупостта, егоизма, нетърпимостта. Чак такъв мизантроп ли е той? Едва ли. Чудовищната хиперболизация на човешките недостатъци в романа „Фиаско“ играе ролята на шокова терапия, която ни кара да преосмислим много неща.
Двете привидно несвързани с основната сюжетна линия историйки (уж прочетени от героя в стари книги) разкриват умението на Лем да разказва увлекателно и достъпно случки в стила на традиционната фантастика. Но не само това. И историята с двамата испански конкистадори, навлезли в индианското светилище с користни цели и намерения да унищожават, и историята с професора, ограбил и разрушил „светилището“ на термитите (колко си приличат неговото поведение сред конусите на термитниците и реакцията на Темпе сред куполите на квинтяните!), са въведени в романа като ключ за разбирането на основната авторова идея: не само контактът с чуждите цивилизации, но и всички начинания на хората ще бъдат осъдени на фиаско, докато човекът не се освободи от цялата обремененост на ума и морала си, докато не разбере, че не трябва да реагира с агресивност на чуждото, различното, неразбираемото. Че няма право за това.