Робърт Йънг
Една любов имам аз
Това се бе случило през една от подновените по това време провинциални вечери. Същия следобед Филип бе пристигнал в академичното градче и вече бе разопаковал книгите и дрехите си. На другата сутрин трябваше да се яви в университета и тъй като нямаше какво да прави, а се бе почувствал някак неспокоен и самотен (както по-късно бе признал на Миранда), бе излезнал от пансиона с намерение да се поразходи по улиците, докато се умори достатъчно, за да заспи. Но не бе минал и две пресечки, когато се озова пред ярко осветена студентска столова, в която в момента сервираха вечерята. Бе му станало интересно и тласнат от дошъл от поколенията приятен спомен, той бе спрял пред входа.
През широко разтворената врата видя дългата маса в средата и отрупаните с храна, наредени край стената маси за сервиране, зад всяка от които бе застанало по едно момиче в сини дрехи. Видя как мъже и жени минават покрай храната с табли в ръце, долови тракането на съдове и успокояващия ромон на далечните разговори. Над вратата висеше трогателно прост надпис:
Беше се разчувствал и обзет от копнеж, какъвто от момче не бе изпитвал, изкачи широките стъпала до отворената врата и влезе в салона. Навън бе топла септемврийска вечер и лек вятър издухваше спуснатите пердета.
Той веднага я забеляза. Тя стоеше зад масата със сандвичи и шунка, в отсрещния ъгъл на стаята. Висока, тъмнокоса, с лице като прекрасно цвете над приличната на листенца яка. Щом прекрачи прага, единственото нещо, което прикова вниманието му, бе тя, а всичко останало — маси, хранещи се хора, под, стени — бяха като неясни допълнителни детайли, които художникът добавя в картината си, за да подсили ефекта на главната тема.
Отправяйки се към нея, той не забелязваше никого наоколо. Не бе минал и половината разстояние до масата, когато тя вдигна очи и го зърна. Погледите им, нейният син, а неговият — сив, се докоснаха и се сляха, откраднали един миг от времето. Независимо от твърденията на психолозите-фройдисти за любовта от пръв поглед, той се влюби в нея и тя се влюби в него; тези хора просто не познават усещането, което човек изпитва, когато влиза някъде, вижда едно момиче и разбира, без да си дава сметка как го разбира, че това е момичето, създадено за него, момичето, което желае и винаги е желал, и винаги ще желае…
Винаги и един ден…
Ръцете му отново затрепериха и той ги накара да поставят цигара между устните му и после да я запалят. Те свършиха поставената им задача и първото облаче дим закръжи из малкото купе, но ръцете продължаваха да треперят и той здраво ги стисна в скута си, след което обърна с усилие поглед навън през прозореца на монорелсовата кола към местността, която прекосяваше.
Земята бе покрита със зелено одеяло, чийто цвят носеше първите белези на есента. По хълмовете растеше златник, а връхчетата на листата на смрадликата бяха започнали да се багрят в червено. Релсата над главата му завиваше край едно възвишение, при което колата се залюля и продължи надолу към долината. Гледката бе прекрасна, но местността му бе непозната. Това обаче не смути Филип; Седървил все още беше далеч, за да познае околността. Никога не бе обичал много пътуванията и трябваше да мине още известно време, преди да започне да търси долини, гори, пътища, сгради и хълмове, които да е виждал в миналото, а сградите понякога доживяват сто години. Не много често може би, но от време на време сигурно доживяват. Не се искат кой знае какви грижи за това.
Мъжът отпусна глава на напълнената с въздух възглавница, инсталирана на горния край на седалката му, и се опита да се отпусне. Такива бяха инструкциите на завеждащия лабораторията за рехабилитация след дълбоко замразяване: „Отпускай се. Не мисли. Нека нещата постепенно да стигнат до съзнанието ти и преди всичко не мисли за миналото. Миналото е минало, минало, минало…“
Колата отново се залюля и мъжът изви леко глава. Монорелсовият път се виеше край космодрум, а той никога не бе виждал космодрум и в първия момент помисли, че колата минава през изкуствена пустиня. После забеляза високите метални кули, гордо вирнали носове към следобедното небе, и скоро разбра, че това съвсем не бяха кули, а междупланетни кораби.
Малко поуплашен, той се загледа втренчено в тях. Те бяха едно от явленията на новото време, за които не бе подготвен. Разбира се, и по негово време се строяха космически кораби, но те бяха малко и несъвършени, използваха се само за междупланетни полети. По нищо не приличаха на превъзходните конструкции, нижещи се пред погледа му.