Не зная как стигнах до космодрума, може би съдбата ме бе насочила натам. В момента, в който зърнах блестящите носове на новите ракети да сочат към септемврийското небе, всичко, което някога бях чела за енергията Суейк, по неведом и непонятен за мен начин се свърза в главата ми и разбрах какво трябваше да направя.
Часовник, който се движи, отмерва времето по-бавно от този, който стои на едно място. При обикновените скорости разликата е незначителна, но когато става дума за скорост, близка до тази на светлината, отклонението е огромно.
Енергията Суейк създава скорост, близка до тази на светлината. Толкова близка, че само корабът и човекът в него не се превръщат в енергия.
Часовник на борда на кораб, задвижен от енергията Суейк, на практика не отмерва времето изобщо.
Филип не смееше да повярва на очите си и прескочи една страница.
18 септември, 2046.
Казаха ми, че за подготовката са нужни две години! Две от милите ми, скъпи години, за да стана стюардеса на междузвезден кораб. Но нямам друг изход, не съществува никакъв друг начин и молбата ми вече е подадена. Зная, че ще я приемат, сега, когато всеки говори само за пътуване към звездите, нуждата от корабен персонал е…
Той не можеше да овладее треперенето на ръцете си и страниците се превъртяха, а с тях прошумоляха дни, месеци, години. Най-накрая той ги спря…
3-ти юни, 2072 (Сириус 41)
Следя времето по много пътуващи часовници и те са добри. Но когато кацнем, неподвижните часовници поемат тази работа, а те не са добри. Чакаш на някой изоставен космодрум за обратния полет, отмерваш всяка минута и отчаяно се съпротивляваш на отлитането й. Защото, събирани в продължение на няколко десетилетия, отделните минути правят месеци, години; човек започва да се страхува, че независимо от това, което показват пътуващите часовници, в крайна сметка ще бъде твърде стар…
Филип отново изпусна страниците и ги спря на последното записване…
9-ти февруари, 2081.
Днес официално ми съобщиха, че молбата ми да участвам в полета до Арктур е удовлетворена! От мига, в който го чух, ме обзе някакво състояние на транс — мечтая, правя планове, мисля за бъдещето. Сега знам, че отново ще видя моя любим и че в косите ми ще има бяла гардения, ще си сложа парфюма, който той най-много обича, ще построя къщата отново и ще подновя всичко вътре; ако полетът наистина продължи шейсет и пет години, ще имам достатъчно време; а когато освободят моя любим, ще го чакам, за да го прегърна, и макар че няма да съм така млада, каквато ме помни той, няма да съм и стара. И самотните години, прекарани сред звездите, няма да са отишли напразно…
Защото аз имам една любов. Никога не ще имам друга.
Думите на листа бяха размазани и Филип изпусна дневника, който се изплъзна между пръстите му и падна на дръжката на креслото.
— Миранда! — прошепна той.
Изправи се.
— Миранда! — каза гласно.
Наоколо бе тихо.
— Миранда! — извика той. — Миранда!
Отговор не последва. От всекидневната отиде в спалнята. И тя бе точно такава, каквато я помнеше отпреди сто години, само дето беше пуста. Миранда я нямаше.
Върна се отново в стаята и отиде в кухнята. Тук всичко бе постарому, но я нямаше Миранда. Запали лампата и втренчено се загледа в порцелановия умивалник, в боядисаната с хромова боя печка, белите шкафове, солидната кухненска маса…
На масата лежеше ръчно огледало, а до него — смачкана гардения. Той взе в ръка хладното меко цвете. Вдигна го до лицето си и вдъхна свежия му аромат. Той бе примесен с друг благоуханен мирис. Филип веднага позна парфюма на Миранда.
В следния миг той почувства, че нещо го души, и изтича вън в тъмнината. Тогава видя блещукащата в дъното на улицата светлина и закрачи нерешително натам. Студентската столова изплуваше постепенно от мрака, появиха се много светлини, засияха ярко осветени прозорци. Някъде от сянката наоколо долиташе шумът от портативен генератор.
Когато изкачи стълбата, стоте години сякаш отлетяха далеч. Разбира се, вечеря за 77 цента нямаше и в салона човек безпогрешно можеше да открие следите от отминалите години, независимо от това, че наскоро помещението е било ремонтирано. Но там беше Миранда. Миранда стоеше край една самотна маса и плачеше. Една по-зряла Миранда. По лицето и личаха бръчки, каквито нямаше преди, но те бяха светли, любими бръчки.
Той разбра защо тя не бе дошла да го посрещне след дълбокото замразяване. Страхувала се бе, страхувала се бе, че часовниците, които се движат, не са отмерили времето достатъчно бавно; решила бе да го посрещне вкъщи, защото е знаела, че той ще се прибере у дома. Положително бе чула шума от спирането на монорелсовата кола и е знаела, че той идва…