Съмърсет Моъм
Една любов в Париж
Глава I
Тъй като Чарли Мейсън се готвеше да тръгне, майка му следеше загрижено да закуси колкото може по-добре, но синът беше толкова развълнуван, че не му беше до ядене.
Беше 24 декември, а той заминаваше за Париж. Бяха свършили цяла планина от работа, както бива в края на всяко тримесечие, и баща му нямаше защо отново да ходи в кантората, затова го отведе с колата си до гара Виктория. Когато едно задръстване на улицата при Гроусвенър гардънс ги спря за няколко минути, Чарли се изплаши, че може да изпусне влака, нервира се, чак пребледня. Баща му се усмихна:
— Имаш още цял половин час.
Въпреки това Чарли си отдъхна едва когато най-сетне пристигнаха на гарата.
— И тъй, сбогом, момчето ми — каза бащата. Повесели се, но гледай да не вършиш повече глупости, отколкото е възможно.
Параходът влезе в пристанището. При вида на високите сиви, опушени къщи на Кале Чарли изпадна във възторг. Денят беше мрачен, духаше леден вятър. Младият човек мина по перона сякаш не стъпваше по земята. „Златната стрела“, дълъг, разкошен и внушителен, композиран на гарата да го чака, не беше някакъв обикновен влак, а символ на романтичност. Докато още не се беше стъмнило, Чарли гледаше през прозореца, а сърцето му трепереше от радост, когато разпознаваше пейзажи, каквито беше виждал из картинните галерии: дюни със зелени тревисти петна, сиви под оловното небе, сгушени селца от бедняшки къщурки със сламени покриви, а отвъд тях широка, тъжна равнина с изорани ниви и рядко срещани голи дървета. Но денят сякаш бързаше да се откъсне от тази нерадостна картина и когато след известно време Чарли пак погледна, зад полираната махагонова рамка на пулмановия вагон1 съгледа само собствения си образ. Съжали, че не замина със самолет, както бе пожелал, но майка му не се съгласи. Тя съумя да убеди баща му, ме било излишно излагане на опасност да се пътува сред зима със самолет и благоразумният му иначе баща постави на сина си условие — или да пътува с влак, или да си стои у дома.
Естествено Чарли и по-рано беше ходил в Париж най-малко пет-шест пъти, но нито веднъж не беше сам. Баща му пожела да му достави тази особена радост, и то по свои особени съображения: Чарли беше завършил своята първа година в бащината си кантора, а беше издържал и изпитите си, та отсега нататък можеше свободно вече да упражнява професията си. Откакто Чарли се помнеше, родителите му, сестра му Патси и той бяха прекарвали всички свои Коледи все в Годалминг, при братовчедките си Тери-Мейсънови. А пък за да обясним защо Лесли Мейсън се беше усмихнал добродушно една вечер след съвещание с жена си и беше запитал сина си дали няма да предпочете да прекара няколко дни в Париж сам вместо да отиде както обикновено заедно с тях, ще бъде необходимо да се върнем малко назад. Ще бъде необходимо дори да се върнем чак докъм средата на деветнадесетия век. По онова време един трудолюбив и интелигентен мъж на име Сиберт Мейсън, главен градинар в едно голямо имение в Съсекс и женен за готвачката, изтегли своите и нейните спестени пари, купи си няколко нивички северно от Лондон, настани се там като градинар и започна да произвежда зеленчук за лондонския пазар. Макар че тогава беше вече четиридесетгодишен, а и жена му не беше много по-млада, родиха им се общо осем деца. Работата му потръгна отлично: с припечелваните пари той си купуваше все нови и нови нивички от още свободната по онова време земя. Градът нарасна, местата за строеж поскъпнаха и стойността на градината му порасна твърде много. Сиберт Мейсън взе назаем пари от банката, построи редица вили и не след дълго ги даде до една под наем. Ще бъде скучно да се впуснем в по-големи подробности на жизнения му път; достатъчно е да се знае, че когато той почина на осемдесет и четири годишна възраст, тухли и хоросан покриваха вече и нивичките, закупени от него, за да отглежда на тях зеленчук за пазара на Ковънт Гардън, и другите ниви, които беше накупил впоследствие, колкото пъти му се удаваше такава възможност. Сиберт Мейсън се погрижи да даде на децата си онова образование, каквото на самия него не бе съдено да получи. Те се издигнаха до по-високо обществено положение. Той превърна в акционерно дружество своето „Имение Мейсън“, както нарече имота си малко високомерно, а след смъртта му всяко от децата му наследи по известен брой акции. Имението Мейсън се управляваше добре, но не можеше да се равнява с Имението Уестминстър или Портъм, защото се намираше в скромен квартал, а и вилите отдавна бяха изчезнали от него (сега всички сгради в квартала бяха превърнати в дюкяни, складове, фабрики и работнически жилища); въпреки това дългите редици неугледни двуетажни къщи бяха достатъчно доходни и притежателите им имаха възможност да водят господарски живот без никакви лични заслуги и със съвсем малко труд. Сега всички бяха станали джентълмени и лейди. И действително главата на рода — единственото живо дете на най-възрастния син на стария Сиберт (единственият му брат загина във войната, а единствената му сестра загина при злополука по време на лов) — беше станал голям богаташ. Той беше депутат, а по случай юбилея на крал Джордж V го бяха направили и барон. Към собственото си име беше прибавил и името на жена си, та сега беше известен като сър Уилфред Тери-Мейсън. Родът му хранеше надеждата, че в края на краищата сър Уилфред ще бъде повишен и удостоен с титлата лорд като отплата за непоколебимата му вярност към консервативната партия и предвид обстоятелството, че си имаше осигурена избирателна околия.
1
По името на американския инженер Георг Пулман (1831–1897), изобретил спалните и салон вагоните. — Б.пр.