— И тази ли роля ти искаш да играеш, ако в Англия избухне някога революция?
— Ще бъда напълно подходящ за нея.
Чарли го изгледа с младенческата си добродушна усмивка.
— Бих направил голяма услуга на отечеството си, ако веднага скочех да те удуша на място. В състояние съм да го направя.
— Разбира се. Но те е страх от последствията.
— Не вярвам да ме открият. Никой не ме видя, като влизах. Само Лидия знаеше, че исках да дойда при тебе. Но тя няма да ме издаде.
— Аз не мислех за тези последствия. Мислех за съвестта ти. Ти не си достатъчно груб по душа, приятелю мой. Мекушав си.
— Тук си прав.
Дълго време Чарли мълча.
— Ти каза, че Дзержински нищо не искал за себе си — обади се най-сетне той. — Но ти искаш власт.
— Само като средство за целта.
— Каква цел?
Саймън го изгледа и в очите му светна такова особено пламъче, че на Чарли му се стори почти като признак за умопобъркване.
— Самия себе си да проявя. Творческия си подтик да задоволя. Да използувам дарбите, с които природата ме е надарила.
Чарли не намери какво да отговори. Той погледна часовника си и стана.
— Трябва да си отивам вече.
— Не искам вече да се срещам с тебе, Чарли.
— Няма и да ме видиш. Утре заминавам.
— Искам да кажа: никога.
Чарли остана като гръмнат и погледна Саймън в очите. Те бяха мрачни и злобни.
— Ах… Защо?
— Свършено е между мене и тебе.
— Завинаги?
— Веднъж завинаги!
— Не ти ли се струва, че ще бъде жалко? Не съм ти бил лош приятел, Саймън.
Саймън помълча, но не по-дълго, отколкото изминава, докато един презрял плод падне от дървото до земята.
— Ти ми беше единственият приятел на света, друг не съм имал.
Гласът му прегракна, а болката му стана толкова очевидна, че Чарли се трогна, протегна ръце и пристъпи към приятеля си.
— Ах, Саймън, защо сам се правиш нещастен?
Гняв пламна в измъчените очи на Саймън. Той сви юмрук и удари Чарли с всичка сила, право в брадичката. Ударът дойде толкова неочаквано, че Чарли залитна, краката му се подхлъзнаха по голите дъски на пода, той падна и се простря с целия си ръст, но още в същия миг скочи на крака като светкавица и се втурна напред, като бесен от яд, да напердаши Саймън, както толкова пъти беше го правил, когато не можеше повече да търпи дразненето му. Саймън остана съвсем спокоен на мястото си, сякаш беше готов да понесе очакваното възмездие, без да се отбранява, с ръце, прибрани отзад на гърба. По лицето му се четеше такава мъка и изумление, че гневът на Чарли се стопи. Той се спря. Челюстта го болеше, но той се засмя добродушно.
— Цяло магаре си, Саймън — каза той. — Можеше наистина да ме заболи.
— За Бога, обирай си крушите! Махай се при твоята курва! Дотук ми дойде вече! Върви си! Върви си!
— Добре, драги, отивам си. Но преди това искам да ти оставя един малък подарък — донесох го за рождения ти ден на седми.
Той извади от джоба си един часовник в кожена кутийка. Тя се отваряше, като се издърпваха на две страни двете половинки на капака, а в същото време часовникът се издигаше нагоре.
— Има си и халка, можеш да го окачиш на връзката си за ключовете.
Чарли остави подаръка върху масата. Саймън дори не хвърли поглед. Чарли погледна приятеля си още веднъж и примига самодоволно. Той се надяваше може би Саймън да му каже още нещо, но напразно. Чарли се запъти към вратата, отвори я и излезе.
Нощта се беше спуснала, но булевард Монпарнас беше осветен като ден. Личеше, че наближаваше Нова година — празнично настроение се долавяше във въздуха, улиците бяха оживени, бистрата препълнени. Всички се радваха на свободното си време, но Чарли беше унил. Чувствуваше се отчаян, както когато човек е бил поканен на някой прием, радвал се е предварително, а после си отива със съзнанието, че е постъпил глупаво и нетактично, и е оставил лошо впечатление след себе си. За него беше истинска утеха да се прибере в мрачната стая в хотела.