И тази вечер играта се разви както винаги. Лесли каза твърде много. Дъщеря му Патси му даде контра, той направи „пас“ и загуби победоносно 1400 точки. Мисис Мейсън, с цял куп козове в ръка, отказа да се вслуша в настойчивите подканвания на партньора си, който се намираше натясно. Чарли не следеше внимателно играта.
— Глупчо такъв! Защо не игра каро? — развика се — Патси.
— Защо пък да играя каро?
— Ти не видя ли, че аз играх деветка, после шестица?
— Не, не съм видял.
— Боже-е, цял живот все с такива хора ще играя… едно пика асо не могат от волска опашка да различат!
— Е, нищо де, само една ръка.
— Една ръка? Една ръка? Една ръка може всичко да обърне!
Никой не обърна внимание на ядосването на Патси. Само се изсмяха. И тя се разсмя, защото се беше отчаяла… лоши играчи и туйто. Лесли направи сбора на точките и ги вписа внимателно в една книга. Играеха само на една стотна от пени, но казваха, че играят по на една лира… по-добро впечатление правеше и по-голямо удоволствие създаваше. Често се случваше Лесли да впише в книжката си дългове до 1500 „лири“ и тогава заявяваше с престорена сериозност, че ако все тъй върви, скоро ще трябва да продаде автомобила си и да ходи до кантората с автобус.
Часовникът удари дванадесет и те си пожелаха лека нощ. Чарли се прибра в топлата приятна стая и започна да се съблича. Но изведнъж го обзе такава слабост, че го принуди да седне на едно кресло. Прииска му се да изпуши една лула, преди да си легне. Току-що прекараната от него вечер беше също както по-раншните безброй вечери, а всичко му се беше сторило тъй познато и приятно, като някога… всичко му беше тъй прелестно познато и най-малката подробност му беше тъй приятна, че повече от това не можеше и да се желае; нищичко не можеше да бъде по-сигурно и по-здраво. И все пак и при най-добро желание той не можеше да си обясни защо през цялото време зловещо чувство го беше глождило; защо през цялото време му се струваше, че тук всичко е само външен блясък. Струваше му се като някаква приятна салонна игра, на която възрастните играят само за да направят удоволствие на децата. А този кошмар, от който той смяташе, че щастливо се е отърсил… в този час Лидия танцува с начернени клепачи и начервени пъпчици на гърдите, със сините си шалвари и синята си чалмичка в „Сарай“; или пък лежи гола, отчаяна, но въпреки отчаянието си жестоко ласкава в прегръдките на някой мъж, от когото се отвращава; в този час, след като е привършил работата си в редакцията, Саймън крачи из пустите улици по левия бряг, а в това време болният му измъчен дух кове чудовищни планове; в този час как ли живеят Алексей и Евгения — Чарли не ги беше виждал, но от разказите на Лидия те му се струваха напълно познати и той се чувствуваше сигурен, че ще ги познае на улицата, ако се случи да ги срещне. Алексей, самият той пиян, сега сигурно пролива сълзи и се окайва, че синът му бил покварен, а Евгения шие, шие, шие за насъщния хляб и плаче тихо, защото съществуването й е тъй жестоко тежко; в този час двамата бивши каторжници седят в някоя задимена кръчма, на чаша бира, гледат с безжизнените си очи, които сякаш нито за миг не престават да съзират някогашния ужас, но там, сред навалицата, двамата се чувствуват поне за миг отърсени от вечния си страх, че някой ги следи; в този час Робер Берже отвъд, на далечния бряг на Южна Америка, може би е излязъл от болницата, облечен в затворническите си дрехи на бяло-розови ивици и с отвратителна сламена шапка на глава… може би е изпратен някъде по работа, а докато върви по пътя, плъзга погледа си по безбрежната морска шир и навярно преценява изгледите си за успех, ако избяга, при това сигурно се замисля за миг и за Лидия с някакъв копнеж по нея. Този кошмар, от който той смяташе, че щастливо се е отървал, сега му се виждаше страшно действителен, а всичко друго просто илюзия. Глупаво беше, безсмислено, неразумно; и все пак, струваше му се, че всичко това си имаше известна сила и известен тъмен смисъл, който превръщаше в проста фантасмагория, в проста измама за очите живота, споделян дотогава от него с трети лица, тъй близки до сърцето му: баща му, майка му, сестра му и техния по-широк жизнен кръг — толкова почтен и толкова банален — тази среда, в която някаква сляпа случайност тъй удобно го беше настанила. Патси го запита имал ли е в Париж авантюри, а той и отговори съобразно с истината: не! И наистина нищо не беше извършил. Баща му си мислеше, че синът му сигурно е преживял в Париж страшно разгулна седмица и се страхуваше, че може да си е спечелил някаква венерическа болест, а то — всъщност с нито една жена не беше спал.