— Великолепно се държа — каза по-късно Лесли на жена си. — Това момче непременно ще си пробие път. Така е, както аз открай време казвам: не бива да гледаме много сериозно на приказките му. Щом дойде време да заеме някоя добре платена работа, както всички умни хора и той е готов да захвърли теориите си.
Венеция се съгласи с него. Твърде възможно беше (случаят със самата нея го доказваше) човек да обича истински красотата, а в същото време правилно да преоценява стойността на материалните неща. Достатъчно беше човек само да си спомни за Лоренцо Медичи; той бил даровит банкер, в същото време и художник до мозъка на костите. Тя смяташе, че Леели е направил много добре, като се е заел да помогне на човек, неспособен да почувствува признателност. Във всеки случай новата работа щеше да отведе Саймън във Виена и по такъв начин Чарли щеше да се отърве от едно влияние, което винаги я тревожеше. Тъкмо безразсъдните приказки на Саймън бяха внушили на Чарли мисълта да стане художник. Саймън можеше да си позволява такива скокове; пет пари нямаше в джоба си и никакви връзки в обществото; а за Чарли вече имаше готова хубава службица. Достатъчно художници имаше по света. Нейната утеха беше, че Чарли притежаваше толкова голяма душевна чистота и толкова щастливо бе надарен, че никакви лоши приятели не биха могли да го покварят.
В момента Чарли беше зает с преобличането си, а същевременно мислеше как да прекара вечерта. Щом сложи панталона си, той се обади по телефона в редакцията. Отговори му лично Саймън:
— Саймън!
— Здравей! Значи пристигна вече? Къде си?
Саймън заговори толкова нехайно, че Чарли се почувствува много засегнат.
— В хотела.
— Аха! Нещо да си намислил за тази вечер?
— Не!
— Можем да вечеряме заедно, нали? Ще дойда да те взема.
Саймън окачи слушалката. Чарли остана като поразен. Той си беше въобразявал, че Саймън ще се радва не по-малко от него, като се видят отново, но по думите и по държанието на Саймън човек можеше да си помисли, че са само случайни познайници и му е съвсем безразлично дали ще се срещне с него или не. Във всеки случай две години вече бяха изминали, откакто не се бяха виждали, а през това време може Саймън съвсем да се е променил. Внезапно Чарли бе обзет от страх, че това му идване в Париж може да се превърне в разочарование и той зачака Саймън с нервно нетърпение и се ядоса сам на себе си. Но когато Саймън най-сетне дойде, поне външно у него не се забелязваше никаква промяна. Сега той беше на двадесет и три години и макар да не беше твърде висок, все тъй слаб и източен си беше както преди. Носеше оръфано кафяво палто и сив вълнен панталон, но без шапка и без балтон. Продълговатото му лице бе по-слабо и по-бледо отвсякога, а черните му очи като че ли бяха станали още по-големи. Те нито за миг не се спираха. Остри, живи, изпитателни, подозрителни, те издаваха качествата на мозъка зад тях. Устата му беше голяма и иронична, зъбите — дребни и неправилни и напомняха на зъбите на някое от по-малките хищни животни. С острата си брада и изпъкналите си лицеви кости Саймън не беше красив, но лицето му издаваше такова силно напрежение и говореше за толкова голямо душевно безпокойство, каквото на улицата човек едва ли би отминал, без да го забележи. На моменти лицето му придобиваше един вид болезнена хубост — не хубост на чертите, а хубост на неспокоен, с борчески характер дух. За забелязване беше, че в усмивката му не се долавяше никаква веселост; по-скоро тя беше подигравателна гримаса. А когато се разсмиваше, чертите му се разкривяваха, сякаш го измъчваха жестоки болки. Гласът му беше висок, като че ли той не можеше да го владее, а когато се възбуждаше, гласът му лесно ставаше писклив.
Чарли надви естествения си порив да избърза към вратата и с вродената си сърдечност да стисне силно ръката на приятеля си и го посрещна студено. Когато Саймън почука, Чарли викна „Влез!“ и продължи да пили ноктите си с пиличката. Саймън не му подаде ръка, само кимна с глава, сякаш се бе вече срещал с него тези дни.
— Здравей! — каза той. — Доволен ли си от стаята?
— Ах, да. Хотелът е малко по-хубав, отколкото очаквах.