— Тук е удобно, пък можеш и да водиш когото си искаш. Умирам от глад. Няма ли да отидем да ядем?
— Чудесно.
— Да отидем в „Купола“.
Седнаха на една маса един срещу друг на горния етаж и си поръчаха вечеря. Саймън огледа одобрително приятеля си.
— Както виждам, не си станал по-грозен, Чарли — усмихна се пресилено той.
— Слава богу, този въпрос не е много важен за мене.
Чарли се чувствуваше малко неудобно. Продължителната раздяла беше разрушила старото им дългогодишно приятелство — поне засега. Чарли умееше да слуша при разговор — още от ранно детство така го бяха възпитали и нямаше нищо против да си седи мирно, докато буйният и приказлив Саймън излагаше пред него идеите си. Открай време Чарли му се удивляваше, и без изобщо да му завижда, и беше убеден, че Саймън е гений, затова му се струваше за съвсем естествено да му отстъпва. Саймън му беше скъп, защото беше сам на света и никой особено много не го обичаше, докато той самият си имаше щастлив дом и живееше сред удобства и охолство. Той се радваше, че Саймън беше привързан към него, макар че иначе обичаше твърде малко хора. Саймън често биваше озлобен и саркастичен, но спрямо него можеше да бъде и нежен. Веднъж, по време на един от редките моменти на откровение, той призна на Чарли, че той, Чарли, бил единственият човек на света, към когото бил привързан. Но сега Чарли с безпокойство долавяше, че помежду им се е издигнала известна преграда. Вечно немирните очи на Саймън току се местеха от лицето на ръцете му, спираха се за миг върху новия му костюм, после бързо се насочваха към яката и вратовръзката му. Той чувствуваше, че Саймън не се откриваше пред него, както едно време, а си оставаше чужд, затворен в себе си, настроен да критикува. Струваше му се, че Саймън го оглеждаше изпитателно, както когато човек се намира пред някой непознат и още не му е напълно ясно какъв човек е. Чарли се чувствуваше притеснен, сърцето му се свиваше от мъка.
— Как ти се харесва сега, като си вече търговец? — запита го Саймън.
Чарли леко се изчерви. След някогашните им разговори той очакваше Саймън да му се присмее за това, че се е подчинил на бащиното си желание, но беше толкова почтен, че не можеше да скрие истината.
— Много повече, отколкото очаквах — каза той. — Работата ми се вижда много интересна, а и не е трудна. Остава ми много свободно време.
— Смятам, че си постъпил умно — отговори Саймън за голяма изненада на приятеля си. — Защо ти трябваше да ставаш художник или пианист? Толкова много изкуство има по света — много повече, отколкото трябва. Ако остане до мене, хич да го няма.
— Как може да говориш така, Саймън?
— Още ли ти правят впечатление художествените превземки на родителите ти? Ти си вече възрастен човек, Чарли! Изкуство! Приятно развлечение за богати безделници. Нашият свят, светът, в който живеем, няма време за такива безсмислици.
— Аз пък мислех…
— Знам какво мислиш. Мислиш си, че изкуството придава на живота смисъл и красота; мислиш си, че е утеха за уморените и отрудените, пътеводител към по-благороден, по-съвършен живот. Вятър! Може да дойде време пак да ни потрябва изкуство, но няма да бъде твоето изкуство, а изкуството на народа.
— Боже господи!
— На народа му трябва опиум и е възможно изкуството да е най-добрият вид опиум за него. Но засега народът още не е достатъчно зрял за него. Засега има нужда от друг вид опиум.
— Какъв например?
— Думи.
Просто невероятно беше колко силна подигравка вложи Саймън в тези две кратки срички. Но той се усмихна и макар че устните му бяха разкривени, Чарли долови в очите му същото изражение на приятелско съчувствие, каквото беше свикнал да вижда в тях.
— Не, момчето ми — продължи той, — гледай си кефа, ходи си всеки ден в кантората, весели се. Не може вече твърде задълго така да върви, затова трябва да се нарадваш на живота, доколкото може.
— Какво искаш да кажеш?
— Нищо. Друг път пак ще си поговорим по тази работа. Кажи ми сега: защо дойде в Париж?
— Главно за да се видя с тебе.
Саймън се изчерви като рак. Една-единствена добра думичка, изглежда, можеше да го смути страшно много(а когато Чарли говореше, човек не можеше да се съмнява, че не говореше от все сърце).
— И с каква друга цел освен тази?
— Иска ми се да видя някоя и друга картина, да отида на театър, ако има нещо хубаво за гледане. Освен това ми се иска и да се повеселя.
— Искаш да кажеш да намериш някоя мацка.
— В Лондон няма голяма възможност за такова нещо.