— По-късно ще те заведа в „Сарай“.
— Какво е то?
— Ще го видиш. Там е чудесно.
Заговориха за престоя на Саймън във Виена, но той нямаше настроение да се открие твърде много.
— Доста време мина, докато свикна с града. Дотогава още не бях излизал извън Англия. Там научих немски. Прочетох много книги. И много мислих. Запознах се с много хора, които ме интересуваха.
— И оттогава насам — в Париж?
— Малко или много — почти същото върших и тука, както във Виена. Приведох мислите си в ред. Млад съм. Имам още много време. Като се наситя на Париж, ще отида в Рим, в Берлин или в Москва. Ако вестникът не може да ме изпрати, ще си потърся друга служба. Винаги имам възможност да давам уроци по английски. Не съм израснал в разкош и мога да се откажа от много неща. Във Виена цял месец живях само с хляб и мляко, за да привикна на лишения. Дори не ми се видя трудно. Сега пък свикнах само с един обед на ден.
— Да не искаш да кажеш, че днес още нищо не си ял?
— Но с каква цел го правиш? Нали ти плащат достатъчно? Или не е вярно?
— Получавам толкова, колкото да преживявам. Във всеки случай достатъчно, за да мога по три пъти на ден да се храня. Но кой може да владее други, ако не се научи сам себе си да владее?
Чарли се разсмя. Започна да се чувствува по-непринудено.
— Това ми се вижда като взето от някоя енциклопедия.
— Може и тъй да е — отговори Саймън равнодушно. — „Je prends mon bien où je le trouve“. В поговорките е заключена мъдростта на вековете, а само глупавите презират общоизвестните истини. Ти не си въобразяваш, че цял живот смятам да остана чуждестранен кореспондент на някой лондонски вестник или учител по английски, нали? Това са скитническите ми години. Ще ги използувам да получа такова образование, каквото не можа да ми даде нито глупавата гимназия, където учихме заедно с тебе, нито пък онези гробища, на които хората казват „Кеймбриджки университет“. Но аз не искам да придобия само знания, знания за хората и за книгите. За мене знанията са само средство към целта. Аз се боря за нещо много по-мъчно за придобиване, нещо значително по-важно: да придобия непобедима воля! Искам да се подготвя, както йезуитският послушник се подготвя чрез желязната дисциплина на своя монашески орден. Смятам, че винаги съм се познавал; нищо тъй добре не те поучава, както да познаеш кой си ти; както да бъдеш сам в света, навсякъде чужденец и цял живот да се намираш все между хора, за които нищо не представляваш. Но моето самопознаване беше инстинктивно. По време на двегодишното си пребиваване в чужбина аз се научих да се познавам, както познавам Евклидовата пета теорема. Познавам силата и слабостите си и съм готов да използувам идните пет-шест години, за да закаля силата си и да се отърся от слабостите си. Ще се овладея тъй, както треньорът овладява един атлет, за да направи от него шампион. Добър ум имам. Малко хора има, които притежават като мене такава способност — да съзират същината на нещата, и вярвам, че това качество представлява голяма сила в света, в който живеем. Мога да говоря. Трябва не чрез разум, а чрез красноречие да подтикваме хората към действие. Човечеството общо взето е до такава степен идиотско, че се оставя с приказки да го водят за носа; и колкото и да е жалко, трябва да се примирим с това обстоятелство, тъй както в киното се примиряваме с мисълта, че филмът трябва да има добър край, за да има успех. Още отсега съм в състояние с думи да постигам почти всичко, което искам; а когато бъда готов, ще мога да постигам всичко.
Саймън отпи голяма глътка от бялото вино, облегна се на стола си и се засмя:
— Трябва да ти разкажа какво се случи тука преди няколко месеца. Трябваше да устроят събрание на Британския легион или някакво подобно сдружение — мисля, че ставаше дума за някакви военни гробища, не си спомням точно. Трябваше да говори моят шеф, но се беше простудил, и накара мене да го представлявам. Знаеш какъв е вестникът ни — патриотичен до мозъка на костите: стига да помага на тиража, тъпчем го с всякакви боклуци с високоморален тон. Шефът ми е тъкмо човек на място за тази работа. От двадесет години насам нищо ново не му е дошло на ума. Никога не си отваря устата, без да капне от нея някоя плоскост, а когато вземе да разказва някоя блудкава история, толкова е стара, че дори не вони. Но пък е хитър като лисица. Знае какво точно иска издателят и му дава тъкмо него. Та аз държах тъкмо такава реч, каквато той би държал. Ей тъй, потекоха баналности из устата ми. Ей тъй, закънтяха стените от изтъркани блудкавости. Толкова изтъркани бяха вицовете ми, че и някой друг дърт пенсионер да беше, пак щеше да го е срам да ги каже. А слушателите ми се разчекнаха от смях. Толкова безсрамно мазен и прочувствен бях, че ме беше страх да не им се повдигне да повръщат. Сълзи потекоха по бузите им. Заблъсках големия тъпан на патриотизма също като старите моми от Спасителната армия, когато започне да ги избива на религия. Скъсаха се да ми ръкопляскат. Речта ми стана най-голямото събитие на деня. Щом свърших, всички важни клечки дойдоха да ми стиснат ръката, трогнати до дъното на душата. Можех да ги въртя, както си искам. А всъщност нито думичка не бях казал, за която да не бях уверен, че е изтъркана глупост. Думи, думи, думи! Горкият Хамлет!