— Може и да ти се видя глупав — каза Чарли с пленителна усмивка, — но изобщо не мога да разбера защо го считаш за необходимо.
— Да, наистина ми се виждаш глупав.
— Добре, тъй да бъде. Но по каква причина искаш да се отърсиш от мене?
Лицето на Саймън стана мрачно, неспокойните му очи защукаха насам-натам, както когато зайци се опитват да избягат от преследвачите си.
— Ти си единственият човек на света, който някога ме е обичал.
— Не е вярно. Баща ми и майка ми също те обичаха.
— Не говори глупости. Аз бях за баща ти толкова безразличен, както му е безразлично и изкуството, но той изпитваше известна топлота и удоволствие да прави добрини на едно бедно сираче като мене. Майка ти ме смяташе за безсъвестен и егоист. Чувствуваше се обидена, като забелязваше, че смятах баща ти за стар мошеник, и то от най-лошия вид мошеници на света — онези, които сами себе си мамят. Само една-единствена радост имаше тя покрай мене — нито веднъж не можеше да ме погледне, без да си помисли какво щастие е, че ти си толкова различен от мене.
— Мнението ти за родителите ми съвсем не е ласкаво — отговори кротко Чарли.
Саймън не обърна внимание на тази му забележка.
— Ние още от първия миг се привързахме един към друг. Както старият Гьоте би го нарекъл — сродство на душите. Ти ми даде нещо, което още не бях преживявал. Дотогава не бях се почувствувал като дете, но заедно с тебе можах да стана. Покрай тебе можах да забравям себе си. Бях груб към тебе, оскърбявах те, пренебрегвах те, но в същото време и те боготворях. Чувствувах се много спокоен покрай тебе. С тебе можех пак да си бъда аз самият. Ти беше толкова скромен в желанията си, толкова весел и добродушен, с толкова малко човек можеше да те зарадва. Достатъчно ми беше само да бъда заедно с тебе и измъчените ми нерви се успокояваха, освобождаваха се за миг от онази настойчива мощ, която постоянно ме тласкаше все напред и напред. Но аз не искам никаква почивка и никакво освобождение. Волята ми отслабва, когато видя милата ти сдържана усмивка, а аз не мога да си позволя да бъда мек; не мога да си позволя да бъда нежен. Щом се загледам в сините ти очи, тъй добродушни и тъй доверчиви, разколебавам се, а не бива да ставам колеблив. Ти си мой враг и затова те мразя!
Някои от думите на Саймън накараха Чарли да се изчерви, но сега той се засмя добродушно.
— Що за глупости говориш, Саймън?
Саймън не му обърна внимание. Той втренчи в Чарли пламенните си страстни очи, като че ли се напрягаше да прозре чак до дъното на душата му.
— Има ли нещо? — промърмори той, сякаш говореше на себе си — или е само съвпадение на израза, което поражда илюзията за известно спокойствие на душата? — А после се обърна към Чарли:
— Често съм се питал какво именно виждам в тебе. Не само външността ти, макар че сигурно тя играе известна роля; не е само интелигентността ти — тя е сносна, не много забележителна; не е и откровеният ти характер и добрата ти душа. Какво има тогава у тебе, че така още от пръв поглед пленява хората? За тебе сражението е вече полуспечелено, преди още да си предприел нападението. Чар ли? Че какво е чарът? Едно от онези думи, чието значение е ясно на всички ни, но които никой от нас не може точно да определи. Но аз съм сигурен, че ако имах и тази твоя дарба при моя разум и решителност, нищо невъзможно нямаше да има за мене на света. Ти имаш жизненост и тя е част от твоя чар. Но и аз имам точно толкова жизненост, колкото и ти. Мога по няколко дни поред да изкарвам само с няколко часа сън и мога по шестнадесет часа на ден да работя, без да се изморявам. Но когато се видя с някого за пръв път, той ме отблъсква и аз трябва просто да използувам силата на ума си, за да го победя. Трябва да използувам слабостите му, трябва да правя усилия, за да му се харесам, трябва да го лаская. Когато дойдох в Париж, моят шеф каза, че съм бил най-нетърпимият и най-надменният младеж, какъвто той бил виждал. Естествено, той е теле. Как може човек да бъде надменен, ако така добре познава слабостите си, както аз моите? Сега го водя за носа, но трябваше да се трепя като куче, докато постигна онова, което ти само с едно мигване с дългите си мигли би постигнал. Чарът е нещо необходимо. През последните две години се запознах с редица прочути политици и всички до един бяха очарователни хора. Едни повече, други по-малко. Но не е възможно да са се родили така. Това доказва, че чарът може да се придобие. Човек не бива да го надценява, но той печели на такъв човек привърженици, кара тълпата да го боготвори и да изпълнява сляпо всичко, каквото той й заповяда, и се чувствуват щастливи, когато той ги възнагради с някоя добра дума. Аз съм наблюдавал тези магьосници. Могат да управляват изкуството си, така както е лесно да въртиш кран на чешма. Посрещат те с лъчезарна приятелска усмивка, ръката им винаги е готова да стисне твоята, гласът им е топъл и подсказва доброжелателност; проявяват очеваден интерес и създават у теб илюзията, че твоята работа е главната грижа на твоя водач; поглеждат те интимно, без нищо да ти казват, но събуждат у тебе вярата, че се ползуваш с доверието им… Заслушвал съм се в стотината видоизменения на „драги приятелю“, което звучи тъй ласкателно, когато излиза от устата на влиятелен човек. Такава непринуденост и естественост, толкова съвършено актьорство, че прави впечатление на нещо вродено; проявяват нежни чувства и с тях гъделичкат суетността на глупавия човек, но са и вечно нащрек да не го оскърбят някога. Всичко това може да се изучи; достатъчно е само малко повече усилие, малко повече самообладание. Естествено понякога тези ловци на хора малко се престарават и чарът им става толкова машинален, че престава да действува; човек веднага го долавя и се чувствува изигран — Саймън пак хвърли към Чарли един от свойствените за него проницателни погледи. — Твоят чар е естествен, затова е тъй опустошителен. Не е ли просто смешно, че една-единствена гънчица прави живота ти тъй лек?