— За бога, какво искаш да кажеш?
— Най-важната причина за желанието ми да те видя отново беше да установя в какво точно се състои твоят чар. Доколкото мога да преценя, дължи се на известна извивка на мускулите около очите ти, която се образува, когато се смееш.
Чарли изпита болка от този начин на разглеждане и за да отклони разговора от себе си, запита:
— А какво ти собствено искаш да постигнеш с това голямо напрежение, което си налагаш? Докъде трябва да те изведе то?
— Кой може да знае? Я да отидем в „Дом“, за да си изпием кафето.
— Добре. Трябва само да повикам келнера.
— Но тази вечер трябва да ме оставиш аз да платя. За пръв път съвместната ни вечеря ще бъде на мои разноски.
Когато Саймън извади от джоба си няколко банкноти, за да плати сметката, показаха се и два билета.
— Аха, имам и два билета за среднощната литургия в „Свети Евстатий“. Казват, че била най-хубавата църковна музика в цял Париж и реших, че може да ти е приятно да отидеш.
— Колко любезно от твоя страна, Саймън! Да, много приятно ще ми бъде да отида. Но и ти ще дойдеш, нали?
— Зависи от настроението ми. За всеки случай вземи билетите.
Чарли ги сложи в джоба си. Отидоха в кафене „Дом“. Дъждът беше престанал, но паважът още беше мокър и там, където падаше светлината на някоя улична лампа или на някоя витрина, блестеше със сиви отблясъци. Много хора се разхождаха нагоре-надолу. Те излязоха изпод сянката на безлистните дървета като иззад кулисите на някоя сцена, закрачиха по светлината и после пак се изгубиха в следващото тъмно петно. Амбулантни търговци алжирци обикаляха раболепно, но пъргаво с вързопи ориенталски килими и евтини кожи, преметнати през ръка, и с будните си очи се мъчеха да съзрат някой купувач. Груби наглед момчета с накривен на една страна фес предлагаха фъстъци и повтаряха еднообразно дрезгавия си вик: „Cacaonettes, cacaonettes!“. На един ъгъл бяха застанали двама негри със сковани лица, като че времето бе спряло и като че чакаха, защото никаква друга работа няма на света, освен да се чака. Двамата приятели стигнаха до „Дом“. Терасата, където лятно време посетителите седяха на открито, сега беше обградена със стъкло. Никъде не се виждаше свободна маса, но когато влязоха, тъкмо една двойка стана и двамата приятели заеха освободените места. Не беше топло, а Саймън нямаше балтон.
— Не ти ли е студено? — запита Чарли. — Не искаш ли да седнем вътре?
— Не, свикнал съм да не обръщам внимание на студа.
— И какво става, като се простудиш?
— Не му обръщам внимание.
Чарли често беше чувал за „Дом“, но нито веднъж не беше ходил там, та сега започна да оглежда хората, насядали наоколо, с живо любопитство. Видя млади мъже по пуловери, някои с къси бради; видя и момичета без шапки и с найлонови дъждобрани. Реши, че всички те са художници и писатели и ги заоглежда прехласнат.