— Англичани или американци — каза Саймън и сви презрително рамене. — Повечето от тях са безделници и пладнешки разбойници, костюмирани с трогателно усърдие за някоя пиеса, отдавна изчезнала от репертоара.
Недалеч от тях седяха група русокоси млади хора, които приличаха на скандинавци, а на друга маса — мургави бъбриви левантинци, които говореха непрекъснато и махаха с ръце. По-голямата част от гостите обаче бяха тихи, спокойни французи, прилично облечени търговци от околността, които идваха в „Дом“, защото им беше удобно; имаше и неколцина залутани провинциалисти, които като Чарли все още приемаха „Дом“ за свърталище на художници и студенти.
— Горките хорица, чисто и просто нямат вече пари, за да водят едновремешния живот на Латинския квартал. Гладуват и се съсипват от работа, като роби. Вярвам, че си чел „Животът на бохема“. Днес Рудолф вече носи приличен син костюм конфекция, а вечер слага панталоните си под дюшека, за да стоят все изгладени. По пет пъти обръща всеки петак, преди да го похарчи, и трепери да не направи нещо, с което да навреди на бъдещето си. Мими и Мюзет днес вече работят усилено, членки са на работническия синдикат, свободното си време вечер прекарват на партийни събрания и не изгубват самообладанието си дори и когато изгубят моминството си.
— Живееш ли с някое момиче?
— Не.
— Че защо не? Много добре си го представям. През тази година в Париж вероятно си имал доста случаи да си намериш някоя.
— Да, от време на време съм се срещал с жена. Чудно, като се замисля сега за това. Знаеш ли от какво се състои жилището ми? От едно ателие и от една кухня. Никаква баня. Портиерката трябва всеки ден да идва горе да чисти, но има разширение на вените и не обича да се качва по стълби. Само с толкова мога да се похваля и въпреки това досега най-малко три момичета изявиха готовност да споделят с мене мизерията ми. Едната беше англичанка — работи нещо в Международното комунистическо бюро. Втората беше норвежка — работеше в Сорбоната, а третата — французойка; от нея би трябвало да се очаква повече разум — шивачка беше, по онова време безработна. Една вечер я заговорих на улицата, когато отивах да се храня; тя ми каза, че целия ден не била яла нищо и аз я поканих да дойде с мене. Беше събота вечер и тя остана при мене до понеделник. Искаше и по-дълго да остане, но аз й казах, че нямам нужда от нея и тя си отиде. С норвежката беше по-трудно. Тя искаше на всяка цена да ми кърпи чорапите, да ми готви, да мие пода. Когато й дадох да разбере, че нищо няма да стане, тя започна да ме причаква на ъгъла, да се мъкне след мене по улицата, да ми говори, че щяла да се самоубие, ако не я изслушам. Тя ме научи на нещо и аз добре го запомних. В края на краищата наложи се да действувам доста енергично.
— Как енергично?
— Ами… един ден й казах, че ми е омръзнало да слушам вайкането й. Казах й, че ако още веднъж ме заговори на улицата, с един юмрук ще я съборя на земята. Тя беше доста глупава и не разбра, че й го казвам сериозно. На другия ден, беше към дванадесет часа, тъкмо се канех да ходя в редакцията, гледам… норвежката застанала на отсрещния тротоар. Дойде при мене като покаян грешник и започна отново да ми говори. Не я оставих да каже повече от две-три думи. Замахнах като светкавица, ударих я с юмрук право в брадичката и тя падна на земята като труп.
Очите на Саймън светнаха от задоволство.
— Какво стана после?
— Не знам. Сигурно пак е станала. Аз си продължих и не се обърнах да погледна. Във всеки случай този път ме разбра. Оттогава вече не съм я виждал.
Тази история трогна Чарли твърде болезнено, но същевременно го и подразни с желание да се разсмее на глас. Но той се засрами за това си желание и премълча.
— Най-смешно беше с английската комунистка. Тя беше дъщеря на духовник. Учила в Оксфорд политическа икономия. Беше страшно изтънчена, съвършена дама, но смяташе за свой свещен дълг да развратничи. Всеки път, когато преспиваше с някой от другарите, обземаше я възвишеното желание да служи на комунистическата кауза. Трябвало да бъдем добри другари, заедно да се борим, рамо до рамо, и тъй нататък. Духовникът й даваше всеки месец определена сума; трябвало да събираме заедно приходите си, да превърнем ателието ми в център, да каним другарите на чай и да разискваме жизнените въпроси на деня. Аз й казах няколко откровени приказки и с това работата приключи.
Саймън запали лулата си и се усмихна мълчаливо, с болезнена усмивка, сякаш се радваше на някоя шега, която същевременно му причиняваше и болка. Чарли имаше да му каже много неща, но не знаеше как да се изрази, за да не прозвучи престорено и да си навлече присмеха на Саймън.