Саймън продължи. Той изгаряше от желание да даде воля на мислите си, които от месеци беше таил в душата си, и да ги съобщи на Чарли, както от толкова години насам имаше навик да го прави. Макар че ги беше обмислил с вроденото си необикновено силно задълбочаване, сега той видя, че те придобиваха още по-голяма сила и яснота, когато ги развиваше пред този идеален свой слушател.
— Страшно много глупости се говорят за любовта, знаеш. Придават й такава важност, съвсем неоправдана от действителността. Смятам за безспорно, че любовта е най-висшата човешка стойност. Нищо на света не е тъй малко безспорно. Преди Платон да облече в увлекателна литературна форма сантименталната си чувственост, древните народи съвсем не й отдаваха по-голямо значение, отколкото беше съвместимо със здравия разум; здравият реализъм на мохамеданите никога не е виждал в любовта нещо друго освен телесна нужда; за пръв път християнството се облегна върху новоплатонизма и превърна любовта в цел, в първопричина за оправдаване на съществуването. Християнството обаче беше религия на робите. То обещаваше на измъчените и отрудените да ги обезщети в бъдеще за страданията им на този свят и им даваше опиума на любовта, за да направи поносимо настоящето им. И както всяко упойващо средство, така и любовта разрушава нервната система на онези, които попаднат под нейната власт. Вече две хиляди години тя ни е задушавала. Отслабила е волята ни, подкопала е духа ни. За нас, модерните хора, любовта има много по-малко значение от всичко друго на света. Ние знаем, че само слабите и глупавите се оставят тя да ръководи постъпките им… и въпреки това плащаме и данък, като я славословим тъй глупаво. В книгите, на сцената, от амвона, от трибуната — все същите сантиментални брътвежи за любовта, с които едно време си служили, за да хвърлят прах в очите на александрийските роби.
— Но слушай, Саймън, древните роби са били също като днешните пролетарии.
По устните на Саймън трепна усмивка. Той погледна приятеля си с такова изражение на лицето, че Чарли се сепна, сякаш беше казал някаква глупост.
— Знам — отвърна Саймън спокойно.
Известно време неспокойните му очи станаха неподвижни; макар да гледаше към Чарли, погледът му сякаш се носеше из далечината. Чарли не можа да си обясни за какво мислеше приятелят му, но изпита леко смущение.
— Възможно е навикът в продължение на две хиляди години да е превърнал любовта в необходимост за човека; естествено трябва да държим сметка и за тази възможност. Но щом трябва да даваме наркотици, трябва да пазим онзи, комуто ги даваме, в никакъв случай да не страда от страст към алкохола. Само който е имунизиран срещу нея, само той може да използува любовта за полезни цели.
— Струва ми се, че не ти се иска да ми кажеш какво се надяваш да постигнеш, като се лишаваш от всичко, което прави живота приятен. Има ли изобщо някаква цел да заслужава такава жертва?
— Ти какво прави през последните години, Чарли?
Този неочакван въпрос изглеждаше съвсем не на място, но Чарли отговори със свойствената си скромна откровеност.
— За съжаление не много. Почти всеки ден ходех в кантората. Част от времето си прекарвах в имението Мейсън, за да се запозная точно с парцелите, къщите и всичко друго; играех голф с баща ми — той редовно играе по два-три пъти в седмицата. Редовно се упражнявах и на пиано. Ходих на много концерти. Посетих и почти всички художествени изложби. Сегиз-тогиз отивах на опера, гледах и няколко пиеси.
— И харесваше ли ти се този начин на живот?
— Да, чувствувах се доволен.
— И какво смяташ да правиш идната година?
— Много или малко — същото, предполагам.
— Ами следната година, и след нея, и другата след нея?