Лесли Мейсън, най-младият от многобройните внуци на стария Сиберт, беше завършил основно училище, а след това го бяха изпратили в Кеймбридж. Неговият дял от имението му носеше годишен доход от 2000 английски лири, но към тях се прибавяха и хилядата лири, колкото си изкарваше като секретар на дружеството „Имение Мейсън“. Веднъж в годината устройваха годишно събрание. Присъствуваха онези членове от рода, които в момента се намираха в Англия, защото някои от третото поколение служеха на отечеството си в отдалечени краища на империята, а други водеха охолен живот със своите приходи и често предприемаха дълги пътешествия. Сър Уилфред председателствуваше годишните събрания и прочиташе твърде задоволителните доклади, съставяни от счетоводителя.
Лесли Мейсън се интересуваше за много неща от живота. По времето на нашия разказ той беше в началото на петдесетте си години. Висок, с приятно лице и сини очи, с хубави, доста дълги сиви коси и свеж цвят на кожата, той правеше приятно впечатление. По-скоро приличаше на офицер или на колониален губернатор, дошъл в отпуск, отколкото на рентиер-наемодател, та като го гледаше човек, никога не би се досетил, че дядо му е бил градинар, а баба му — готвачка. Чудесно играеше голф (открай време си имаше предостатъчно свободно време за този спорт), а беше и добър стрелец. Но Лесли Мейсън не беше само спортист, а и нещо повече — той проявяваше жив интерес към изкуствата. Останалите членове от рода не страдаха от такива слабости и гледаха на неговите наклонности с насмешлива търпимост. Въпреки това, когато някой от тях по една или друга причина искаше да си купи някоя картина или мебел, допитваха се до него и следваха съветите му. А и твърде естествено беше за него да разбира от такива неща, тъй като се беше оженил за дъщерята на един художник. Джон Пирън, баща на жена му, беше член на Кралската академия и между осемдесетте години и края на деветнадесетия век дълго живя твърде охолно, като рисуваше млади дами в стил рококо, седнали да флиртуват с младежи, облечени според тогавашната мода. Рисуваше ги в градините със старовремски цветя, в сенчести беседки или в стаи, мебелирани с маси и столове, както изискваше модата по онова време. Но когато сега някоя от картините му се появеше при Кристи, тя се продаваше по за 30 шилинга, най-много до две лири. Венеция Мейсън беше наследила от баща си голям брой такива картини, но от дълго време те стояха в един килер потънали в прах, обърнати с нарисуваната страна към стената; защото дори и силната й обич не можеше да убеди Венеция, че тези картини може да минат за нещо повече от чисто и просто отвратителни. Мейсънови ни най-малко не се срамуваха да казват, че бабата на Лесли Мейсън е била готвачка (пред приятели те дори обичаха да се шегуват по този повод), но им ставаше твърде неудобно, когато ставаше дума за Джон Пирън. В домовете на някои от роднините им още висяха по стените негови картини и те бяха като трън в очите на Венеция.
— Виждам, че още държите тука татковата картина — казваше тя. — Не смятате ли, че не отговаря за сегашно време? Окачете я най-добре в някоя от стаите за гости.
— Моят тъст беше много мил старец — обаждаше се Лесли. — Чудесно се държеше, но като художник, за съжаление, беше доста незначителен.
— Да, но баща ми плати добри парици за нея, Цяла лудост ще бъде такава картина, за триста лири, да окачим в някоя непотребна спалня. Но слушайте какво предложение ще ви направя: продавам ви я за сто и петдесет.
Макар че в течение на три поколения бяха станали джентълмени и лейди, Мейсънови не бяха загубили търговския си усет.
По отношение на художествения си вкус по време на семейния си живот Лесли Мейсънови бяха направили голяма крачка напред и бяха окачили по стените на новата си къща в Порчестър Клоз картини от Уилсън Стир, Август Джон, Дънкан Грант и Ванеса Бел. Имаха и една на Утрило, и една на Бюйяр, и двете купени още по времето, когато картините на тези майстори бяха евтини; имаха и по една на Дерен, на Марке и Кирико. В тяхната доста оскъдно мебелирана къща не можеше да се влезе, без човек веднага да забележи, че има работа с хора, вървели в крак с художествения напредък на своето време. Те рядко пропускаха частна художествена изложба и считаха за свой дълг, когато се намират в Париж, да отидат при Розенберг и при търговците на художествени произведения по Рю дьо Сен, за да видят какво ново има там. Истинско влечение изпитваха към картини и ако никога не купуваха картина, чиито качества не са били признати от художествената критика на деня, причината за това се криеше отчасти в скромната им липса на доверие в собствените им разбирания и отчасти на страха им да не се излъжат при покупката. Та нали и картините на Джон Пирън са били хвалени навремето от най-добрите тогавашни критици и се продавали по няколкостотин лири едната! А какво струваха сега? Две-три лири! Такова нещо кара човек да бъде предпазлив. Но те се интересуваха не само от живопис. Големи любители бяха и на музиката. Цяла зима ходеха на симфонични концерти; имаха си свои любими диригенти и никакви обществени задължения не можеха да им попречат, когато идваше ред да чуят концертите им. Веднъж в годината отиваха да чуят „Пръстенът“2. И за двамата беше истинско удоволствие да слушат музика.