— До няколко години най-вероятно ще се оженя. Тогава баща ми ще се оттегли от работа и ще предаде службата си на мене. Доходът от нея е хиляда лири на година, сега такава сума не е за пренебрегване. По-късно, разбира се, ще наследя и своя дял от имението Мейсън.
— И тогава ще водиш същия живот, какъвто баща ти е водил.
— Освен ако лейбъристката партия конфискува имението Мейсън. Тогава естествено ще остана на сухо. Но дотогава имам намерение да продължа работата си и да живея с прихода си от нея колкото е възможно по-приятно.
— И като умреш, ще има ли значение дали си живял или не?
Този неочакван въпрос смути за миг самообладанието на Чарли и младежът се изчерви.
— Смятам, че няма да има.
— И ти задоволяваш ли се с толкова?
— Право да ти кажа, никога не съм мислил по този въпрос. Но щом ме питаш така ненадейно, трябва да ти кажа: Да! Глупав щях да бъда, ако не бъдех доволен. Никога не бих могъл да стана велик художник. Аз говорих с баща ми подробно по този въпрос, когато бяхме заедно в Норвегия. Тогава той се държа много мило. Страхуваше се много да не ме обиди, горкият ми баща, но право да си кажа, каквото ми изтъкна тогава, прав беше. Аз имам известна вродена схватливост за много неща; мога малко да рисувам, малко да писателствувам, малко да свиря на пиано; възможно е да стане нещо от мене, ако съсредоточа силите си само върху едно нещо. Във всеки случай прав беше баща ми, като казваше, че е по-добре да стана добър търговец, отколкото второстепенен художник. В края на краищата за мене е цяло щастие, че старият Мейсън се е оженил за готвачката и произвеждал зеленчук на нивите си, които се превърнали в ценно имение, когато Лондон се разширил. Ти не смяташ ли, че е достатъчно да изпълняваме дълга си, където Провидението или ако искаш, случайността, ни е поставила?
Саймън се усмихна отново и погледна приятеля си, но този път усмивката му беше по-снизходителна от първата.
— Вероятно, Чарли, но не и за мене. Аз предпочитам някой автобус да ме смачка на каша, отколкото да живея живот като твоя.
Чарли го погледна спокойно право в очите.
— Виж, Саймън, аз имам спокоен характер, а ти не.
Саймън се разсмя.
— Трябва да видим дали няма да можем да го променим. Хайде ставаме. Ще те заведа в „Сарай“.
Глава III
Застанаха пред вратата — скромна врата на къща с прилична външност. Отвори им негър в турско облекло, а когато влязоха в тесния, слабо осветен коридор, от една стая се показа някаква дама. Тя им хвърли бърз, студен поглед, но щом позна Саймън, веднага стана любезна. Ръкуваха се приятелски.
— Нейна милост е мадмоазел Ернестина — каза Саймън и се обърна към нея:
— Приятелят ми току-що пристигна от Лондон. Иска да се позапознае с живота.
— Тогава сте го довели тъкмо където трябва.
Тя отправи към Чарли мил поглед. Чарли видя пред себе си една дама вероятно във втората половина на тридесетте си години, хубава, с доста студено, строго изражение на лицето, с прав нос, тънки, изрисувани устни и остра, издадена напред брадичка; беше облечена с прилепнал тъмен костюм с доста мъжка кройка. Носеше висока яка и вратовръзка, прикрепена вместо игла със значката на известен английски полк.
— Хубав е — отсече. — На дамите тук ще им бъде приятно да се запознаят с него.
— Къде е мадам тази вечер?
— Отиде си в къщи, за да прекара празниците сред домашните си. Аз я замествам.
— Можем ли да влезем?
— Моля. Нали знаете пътя?
Двамата младежи минаха през коридора и след като отвориха една врата, се озоваха в голяма зала, боядисана в разкошен златист цвят, също като турска баня. Покрай стените бяха наредени дивани, а пред тях малки масички и столове. Имаше доста хора, повечето в обикновено облекло, но някои в смокинг, мъже по двама и по трима на маса, а на една маса смесена компания, дамите във вечерен тоалет, дошли очевидно от желание да видят едно такова прочуто нощно увеселително заведение на Париж. Келнери в турско облекло прислужваха или стояха из залата. На един подиум се намираше оркестърът — пианист, цигулар и саксофонист. Две пейки, поставени една срещу друга, се простираха чак до дансинга; на тях седяха десетина-дванадесет момичета. Всички носеха турски пантофи, но с високи токове, шалвари от някаква лъскава материя и малки чалми на главата. От кръста нагоре всички девойки бяха голи. Други девойки, облечени по същия начин, седяха заедно с мъже, които ги черпеха с разни питиета.
Саймън и Чарли седнаха на една маса и си поръчаха бутилка шампанско. Музиката засвири. Трима-четирима от мъжете станаха, отидоха до пейките и си поканиха от там дами за танцуване. Останалите девойки си образуваха двойки помежду си и също се впуснаха да танцуват. Те си разменяха бегли забележки и подхвърляха насърчителни погледи към мъжете, седнали край масите. Ясно беше, че компанията с елегантните дами събуждаше у тях интерес от друг характер. С изключение на това, че девойките бяха полуголи, „Сарай“ с нищо не се различаваше от който и да е друг парижки танцувален салон, още повече, че имаше и достатъчно място, за да може удобно да се танцува. Чарли забеляза, че на една съседна маса седяха двама мъже с чанти и по време на разговора вадеха от тях разни книжа и с такова увлечение водеха търговския си разговор, като че ли се намираха не в такова увеселително заведение, а в някое кафене. След известно време един кавалер от компанията на любопитните посетители се приближи до две момичета, които танцуваха заедно, и им каза нещо. Момичетата веднага спряха и го последваха до масата, откъдето беше дошъл. Тогава от масата стана една дама с чудно хубава черна рокля и смарагдова огърлица на шията и започна да танцува с една от девойките. Другата девойка се върна на пейката и седна. От дъното на салона се зададе управителката на заведението, дамата с мъжкия костюм, и дойде при Саймън и Чарли.