— Както виждате, не ви накарах да ме чакате. Обясних всичко на мадмоазел. Тя и без това ни смята нас, руснаците, за ненормални.
Той я позна едва когато му заговори. Сега тя носеше кафяв костюм с плъстена шапка. Беше си махнала грима от лицето, дори и червилото от устните, а очите й изпод тънките светли черти на оскубаните й вежди не изглеждаха нито тъй големи, нито тъй сини, както преди това. В кафявия си костюм, добре ушит, но евтин, тя по нищо не се различаваше от другите жени. Човек преспокойно можеше да я вземе за някоя продавачка, каквито се срещат на тълпи вечер или по обед из малките странични улички, когато излизат през задните врати на големите магазини. Едва ли можеше да бъде наречена хубава, но изглеждаше твърде млада, а в поведението й имаше толкова голямо смирение, че веднага допадна на Чарли.
— Обичате ли музиката, княгиньо? — запита я той, докато се качваха в едно такси.
Той просто не знаеше как да я нарича. Защото, макар че беше проститутка, на него му се струваше неучтиво при нейното обществено положение като княгиня след толкова кратко познанство да се обръща вече към нея с малкото й име Олга. А щом като условията на живота я бяха тласнали толкова ниско, той смяташе, че е толкова повече задължен да се отнася с уважение към нея.
— Никаква княгиня не съм, мога да ви се доверя, и не се казвам Олга. В „Сарай“ ме наричат така, защото мнозина от клиентите се чувствуват поласкани при мисълта, че са спали с княгиня. А пък Олга ми казват, защото само това руско име знаят, а може би и Саша… Баща ми беше професор по политическа икономия в Санкт-Петербургския университет, а майка ми е дъщеря на митнически чиновник.
— И какво е истинското ви име?
— Лидия.
Пристигнаха, когато литургията тъкмо започваше. Черквата беше препълнена, нямаше никаква надежда да си намерят място. Беше страшно студено и Чарли запита девойката, дали не иска да се наметне с неговия балтон. Тя поклати глава, без да отговори. Помещението беше осветено като ден с обикновени електрически крушки, а те хвърляха студена светлина върху сводовете, колоните и пъстрата навалица на богомолците. Хорът беше ярко осветен. Намериха си място до една колона, в чиято сянка се чувствуваха отделени от тълпата. На подиум се намираше оркестърът. В олтара се виждаха свещеници в блестящи одежди. Според Чарли музиката беше малко изкуствено тържествена, затова се заслуша с известно разочарование. Тя не можа да го завладее, както беше очаквал, а солистите с металическите си оперни гласове не можаха да го трогнат. Стори му се, че се намира на представление, а не на религиозна служба; никакво благоговение не можа да го овладее. Въпреки това се радваше, че не бе пропуснал случая да дойде. Мракът, сред който електрическата светлина се открояваше като с огнен меч; строгостта на готическите линии, сред която ярката светлина се очертаваше още по-рязко; мекият блясък на олтара с неговите безброй свещи; изпълняваната от свещениците служба, чието значение му беше чуждо; мълчаливата навалица, която не вземаше участие, а сякаш нещо очакваше; миризмата на мокри дрехи и благоуханието на тамяна; суровият студ, надвиснал над всичко като нещо невидимо, застрашително — всичко това не събуждаше у него религиозно обаяние, а един вид мистични тръпки, чиито корени трябваше да се търсят някъде дълбоко в произхода на човешкия род. Нервите му бяха напрегнати, а когато хорът изведнъж подхвана гръмливо „Адесте фиделис“, съпровождан от целия оркестър, душата на Чарли бе обзета от ликуваща радост, която той съвсем не можеше да си обясни. После едно момче запя някакъв псалм; тънкият му звънлив глас се издигна сред тишината, а звуците затрепкаха, отекнаха в сводовете — отначало колебливо, като че ли певецът не беше уверен в себе си — и започнаха да се сипят обратно, както бистрата като сълза вода на планински ручей се сипе върху белите камъни; после, когато певецът доби по-голяма увереност, сякаш грамадни, тъмни ръце подхванаха звуците и ги понесоха към извитите сводове на готическите дъги и в нощта над сводестия покрив. Чарли изведнъж забеляза, че Лидия плачеше, свита до него. Той се трогна, но с вежливата си английска сдържаност се престори, че нищо не вижда; той си помисли, че сумрачната черква и ясният звучен глас на момчето сигурно са събудили в душата й внезапно чувство на срам. Той беше младеж, надарен с богато въображение и беше чел много романи, затова можеше да отгатне какво ставаше в душата й — представяше си го и го обзе силно състрадание. Въпреки всичко му се стори твърде показателно, че можеше толкова силно да се трогва от такава, съвсем не първокласна музика. Но след малко девойката започна да се тресе от силни ридания и той не можеше вече да се преструва, че не забелязва. Улови я за ръката, за да изрази съчувствието си, но тя отдръпна ръката си рязко, почти грубо. Той започна да се чувствува неловко. Сега тя толкова силно плачеше, че и околните богомолци щяха да забележат. Тя даваше воля на чувствата си пред всички хора, затова той се почувствува засрамен.