— Искате ли да си отидем? — прошепна той.
Тя поклати недоволно глава. Риданията й започнаха да стават още по-конвулсивни. Изведнъж се отпусна на колене, закри лицето си с ръце и даде воля на плача си. Сега тя изглеждаше страшно сломена и затворена в себе си, като купчинка захвърлени дрехи; ако не се виждаха раменете й, които се разтърсваха от нейните ридания, човек би помислил, че е припаднала. Тъй сгушена, тя лежеше в подножието на високата колона, а Чарли, нещастен от смущение, застана пред нея и се опита да я закрие от погледа на другите. Той виждаше как хората хвърляха любопитни погледи към нея, а и към него. Ядоса се при мисълта какво може да си помислят. Музикантите престанаха да свирят, хорът замлъкна, в настъпилата тишина се долавяше нещо трогателно, благоговейно. Богомолци се тълпяха на редици пред олтара, за да се причестят, да получат светата нафора, която свещеникът раздаваше. От тактичност Чарли не се обърна към Лидия, а задържа погледа си върху ярко осветения амвон. Но когато девойката се поизправи, той долови движенията й. Тя се обърна към колоната, вдигна ръката си нагоре и закри лицето си с извивката на лакътя. Силният й плач я беше изтощил, но както беше клекнала, подпряна с една ръка върху твърдия мрамор, с колене, прегънати върху студения под. Стойката й изразяваше болезнена безнадеждност, още по-непоносима, отколкото когато девойката лежеше на пода сломена и съкрушена, като човек, поразен от насилствена смърт.
Божествената служба приближаваше към своя край. Органът и оркестърът се сляха в заключителните акорди, а към вратите се изтегляше все по-голям поток от хора, които искаха да се доберат до своите коли или да намерят такси. После службата свърши и всички се раздвижиха. Чарли зачака, докато около тях се освободи място, докато и последните групи се струпаха пред изхода. Тогава докосна девойката по рамото.
— Елате. Трябва да си ходим вече.
Той я обгърна с ръка и я изправи на крака. Тя се подчини с наведени встрани очи. Той притегли ръката й под своята, преведе я през черквата и пак зачака, докато най-сетне останаха само неколцина богомолци.
— Искате ли да повървите няколко крачки?
— Не, толкова съм уморена. Вземете такси.
Въпреки това наложи се малко да повървят, защото не можаха веднага да намерят такси. Когато стигнаха до една улична лампа, девойката се спря, извади огледалце и се огледа. Очите й бяха подути. Тя извади от чантата си пухчето за пудрене и го прекара по лицето си.
— Страхувам се, че пудрата няма да ви помогне много — каза той и се усмихна добродушно. — Да отидем някъде да пийнем нещо. Не можете да се покажете така в „Сарай“.
— Когато плача, очите ми се подуват винаги. Часове минават, докато спаднат.
В този момент мина едно такси и Чарли го спря.
— Къде да отидем?
— Все ми е едно. В „Селект“. Булевард „Монпарнас“.
Той каза адреса и минаха от другата страна на реката. Когато пристигнаха, Чарли се поколеба, защото избраното от Лидия заведение беше препълнено, но тя слезе от автомобила и той я последва. Въпреки че беше студено, на терасата бяха седнали много хора. Намериха си място вътре.
— Искам да отида да си измия очите.
След няколко минути тя се върна и седна до него. Беше нахлупила шапката си колкото е възможно повече, за да прикрие подутите си клепачи и се беше напудрила, но не беше сложила никакъв грим, затова лицето й беше бледо. Беше напълно спокойна. С нито една дума не загатна за своя плач, като че ли го смяташе за нещо напълно естествено и че няма нужда от никакво извинение.
— Много съм гладна — каза тя. — Вие сигурно също.
Чарли беше огладнял като вълк и докато я чакаше, беше си помислил дали няма да бъде нетактично в нейно присъствие да си поръча шунка с яйца. Когато чу, че и тя била много гладна, той си отдъхна с облекчение. Оказа се, че и тя искала шунка с яйца. Когато Чарли поръча една бутилка шампанско, защото мислеше, че девойката има нужда от нещо да подкрепи силите си, тя не позволи.
— Защо ще си хвърляте парите тъй на вятъра? Я най-добре да пием бира!
Изядоха с голяма охота простата си вечеря. Тя взе малко участие в разговора. Със своите добри обноски Чарли се опита да поведе вежлив разговор, но тя не го насърчи и след известно време и той млъкна. Когато свършиха с яденето и изпиха кафето си, той запита Лидия какво смята да прави.