— Иска ми се да постоя тука. Имам слабост към това заведение. Приятно и непринудено е тука. Обичам да гледам хората, които идват.
— Добре, тогава да останем.
Не така той си беше представял първата си нощ в Париж. Защо направи тази глупост да я вземе със себе си на среднощната литургия? Сега сърце не му даваше да бъде суров към нея. Но може девойката да е доловила нещо в тона на отговора му, защото се сепна и се обърна да го погледне право в лицето. Направи го със същата усмивка, която той на два-три пъти беше забелязал у нея. Някаква особена усмивка. Тя почти не раздвижваше устните й; невесела усмивка, но в нея се долавяше известна душевна доброта и по-скоро ирония, отколкото веселост. Странна и колеблива усмивка, търпелива, с известен оттенък на разочарование.
— Вероятно за вас не е много забавно да стоите тука. Защо не се върнете в „Сарай“, а мене да ме оставите тук?
— Не! Какво говорите!
— Трябва да знаете, че не ми тежи да си седя сама. Аз често идвам и седя по цели часове. Вие сте дошъл в Париж да се забавлявате. Лудост ще бъде от ваша страна да си губите времето с мене.
— Ако не скучаете, по-приятно ми е да стоя тук с вас.
— Защо? — тя внезапно му хвърли поглед, пълен с презрение. — Да не би да обичате да проявявате благородство и да правите жертви? Или ме съжалявате, или го правите само от любопитство?
— Защо да ви съжалявам? И защо да бъда любопитен? — той искаше да й даде да разбере, че не сега за пръв път има работа с проститутка, а и тя да не си въобразява, че може да му направи впечатление с някаква история за живота си, сигурно тъжна и по всяка вероятност измислена. Лидия го загледа с недоверие и изненада.
— Какво ви разказа нашият приятел Саймън за мене?
— Нищо.
— Защо се изчервихте, като ми го казахте?
Всъщност Саймън му беше казал, че тя е много приятна женичка и сигурно нямало да го разочарова, но той нямаше желание в този момент да й го каже. С бледото си лице и подутите си клепачи, с жалкия си кафяв костюм и с черната си плъстена шапка в нея нямаше нищо, което би могло да напомни за онова екзотично своеобразно същество в сините турски шалвари, голо от кръста нагоре. Сега тя беше съвършено различна, спокойна, почтена и с вид на моралистка, затова на Чарли му се струваше също тъй непонятно как би могъл да спи с нея, както и с някоя от младите учителки от бившето училище на Патси. Лидия потъна в мълчание. Изглеждаше унесена в мечти. Когато най-сетне отново заговори, не го направи като продължение на разговора, а сякаш поднови нишката на собствените си мисли.
— Причината за плача ми преди малко в черквата не е това, което предполагате. За него аз достатъчно съм плакала. Бог ми е свидетел, но днес беше за нещо съвсем друго. Толкова самотна се чувствувах! Всички хора около мене си имат родина, а в тази родина и дом; утре заедно ще посрещнат Коледа: баща, майка и деца; някои от тях, като вас, искаха само да послушат музика, а мнозина не вярват в бог; но в този час всички са се събрали, свързани от едно общо чувство — тази божествена служба, която им е позната от най-ранно детство и чието значение е проникнало вече в плътта и в кръвта им; всяка думичка на свещеника и всяко негово движение им е познато, затова дори и когато не вярват с разума си, благоговението и тайнството са се всмукали до мозъка на костите и образуват част от детските им спомени, както градините, в които са играли, така и улиците, и околностите на града. То ги свързва и някакъв дълбок вътрешен инстинкт им подсказва, че са свързани един с друг. Аз обаче съм чужденка. Нямам си родина, нямам си дом, нямам си и майчин език. Никъде няма място за мене. От всички съм отхвърлена.
Тя се изсмя тъжно.
— Рускиня съм, а знам за Русия само толкова, колкото съм чела. Копнея за широките златни поля и за брезовите гори, за които съм чела в книгите. Но колкото и да се мъча, изобщо не мога да си ги представя. Москва познавам само от онова, което съм виждала във филмите. Често си блъскам главата, за да си представя руско село — просторно село от дървени къщи със сламени покриви, така както ги е описал Чехов, но… напразно. Знам положително, че това, което си представям, не е истинското. Рускиня съм, а говоря майчиния си език по-лошо, отколкото английски или френски. Когато чета Толстой или Достоевски, по-лесно ми е да ги чета в превод. Също тъй съм чужда за собствения си народ, както и за англичаните и за французите. Вие си имате свой дом и своя родина, хора, които обичате, хора с нрави също като вашите, хора, които разбирате, макар и да не ги познавате — как можете тогава да знаете какво значи за човека никъде по света да няма място?