— Нямате ли си роднини?
— Нито един! Баща ми беше социалист, но си беше тих, смирен човек, увлечен в научните си издирвания, затова не вземаше дейно участие в политиката. Той посрещна с радост революцията и беше на мнение, че тя ще открие нова ера за Русия. Той възприе болшевизма. Искаше само да го оставят на мира да продължи работата си в университета. Обаче болшевиките го изхвърлиха на улицата, а един ден той дочу, че щял да бъде арестуван. Избягахме през Финландия — баща ми, майка ми и аз. Тогава съм била на две години. Дванадесет години живяхме в Англия. Понякога баща ми намираше за малко работа, друг път ни подпомагаха хората, но баща ми се измъчваше от тъга по родината си. С изключение на няколко семестъра като студент в Берлин никога не беше излизал извън Русия; не можа да привикне на английския начин на живот и най-сетне не можа повече да търпи и реши да се върне. Майка ми го заклинаше да не го прави. Той не можеше да се откаже от тази си мисъл, трябваше да отиде, толкова силна беше мъката му по родината. Влезе във връзка с хора от руското посолство в Лондон; заяви, че е готов да приеме всякаква работа, каквато болшевиките му дадат; ползуваше се с добро име в Русия; книгите му бяха намерили добър отзвук, той беше авторитет в своята област. Обещаха му всичко и той замина. Когато параходът влязъл в пристанището, баща ми бил арестуван от агентите на ЧК. Чухме, че го отвели в една килия на четвъртия етаж на затвора и го хвърлили от прозореца. Служебното съобщение беше, че се е самоубил.
Девойката въздъхна и запали нова цигара. Откакто беше свършила с яденето, тя пушеше цигара след цигара, без прекъсване.
— Нежен, добър човек беше. Никому зло не беше правил. Майка ми казваше, че през целия им семеен живот нито веднъж не била чула остра дума от него. Тъй като се беше помирил с болшевиките, хората, които по-рано ни помагаха, ни обърнаха гръб. Майка ми реши да дойде в Париж. Тук имаше приятели. Намериха й работа. Надписваше адреси. Аз постъпих при една шивачка, да се уча да шия. Майка ми умря, защото нямаше достатъчно храна за двете ни, а тя отделяше от залъка си, за да не гладувам аз. Намерих си работа при една шивачка, но тя ми плащаше само половината от обикновената надница, защото бях рускиня. Ако не ми бяха дали едно легло в своята къща приятелите на майка ми, Алексей и Евгения, и аз трябваше да умра от глад. Алексей свиреше на цигулка в един руски ресторант, а Евгения обслужваше дамския гардероб. Имаха три деца, шестимата живеехме в две стаи. Алексей беше адвокат по професия, бивш ученик на баща ми.
— Но с тях дружите, нали?
— Да, но те са много бедни. Знаете, всички се наситиха на руснаците, никой не се интересува вече от руски ресторанти и руски оркестри. От четири години Алексей е без работа. Станал е злобен, свадлив, а и пие. Едно от момичетата е при една своя леля в Ница, другото стана прислужница, синът стана сводник и скита из нощните заведения по Монмартър. Често идва тук, не знам защо тази вечер не го виждам — може да е спипал някоя мадама. Баща му го псува и бие, когато се напие, но щом синът си намери някоя приятелка и донесе в къщи сто франка, с тях прекарват няколко дни. Аз още живея при тях.
— Така ли? — запита Чарли изненадан.
— Нали все някъде трябва да живея. В „Сарай“ отивам чак вечер, а когато има малко работа, често се връщам в четири или пет часа. Но е много далече.
Известно време и двамата мълчаха.
— Какво искахте да кажете, че не сте плакали за онова, за което аз съм предполагал? — запита най-сетне Чарли.
Тя пак го изгледа недоверчиво, с любопитство.
— Наистина ли не знаете коя съм? Аз пък си мислех, че приятелят ви Саймън тъкмо затова ме е повикал.
— Нищо не ми е казвал. Само ми каза, че… че щял съм да прекарам весело с вас.
— Аз съм жената на Робер Берже. Само на това се дължи приемането ми в „Сарай“, макар да съм рускиня. Сензация е за клиентите.
— Може и да ме сметнете за глупав, но наистина нямам никаква представа за какво говорите.
Тя се изсмя кратко и сухо.
— Така е с човешката слава. Само на един ден път оттук, а нищо не значи вече името, което тук е в устата на всички. Робер Берже уби един англичанин на име Теди Джордан, посредник по обзалагания при конни надбягвания. Осъдиха го на петнадесет години принудителна работа. Сега е в Сен Лоран, Френска Гвиана.