Лидия го каза толкова непринудено, че той просто не можеше да вярва на ушите си. Чарли се изплаши, ужаси се, обзе го любопитство.
— Наистина ли не го знаехте?
— Не. Давам ви честната си дума. Сега, като ми го разказахте, спомням си, че бях чел в английските вестници за този случай. Тогава предизвика доста голяма сензация, защото… защото жертвата беше англичанин, но бях забравил името на… на вашия съпруг.
— И във Франция предизвика голяма сензация. Делото продължи три дни. Хората се блъскаха за места, за да го слушат. Вестниците му отделяха първите си страници. Тогава никой не говореше за нещо друго. Да, голяма сензация беше. Тогава за първи път се видях с вашия приятел Саймън, или по-точно казано — той за пръв път ме видя; той държеше своя вестник в течение с хода на делото, а аз бях в съдебната зала. Делото беше много бурно, журналистите имаха всичката възможност да проявят способностите си. Трябва да го накарате да ви разкаже за делото. Той се гордее с репортажите си, които написа за своя вестник. Много духовити бяха; части от тях бяха преведени и поместени във френските вестници. Делото много му помогна.
Чарли не знаеше какво да каже. Яд го беше на Саймън. Този случай още веднъж показваше злъчния му хумор — да го постави в такова положение!
— Трябва да е било страшно за вас! — каза той несръчно.
Тя се обърна към него и го изгледа право в очите. Досега той беше запознат само с приятната страна от живота и още не беше виждал толкова дълбоко, толкова отвратително отчаяние, изписано по човешко лице. Почти нямаше вече вид на човешки образ, а по-скоро приличаше на някоя от онези японски маски, които изразяват определена страст, определено душевно състояние. Той изтръпна. Досега заради Чарли Лидия беше говорила повече на английски, само тук-там примесваше някой и друг френски израз, когато срещаше трудност да се изкаже на чуждия език. Но сега тя продължи на френски. Припевният тон на нейния руски изговор придаваше на всичко казано от нея известен странно жаловит, а същевременно и недействителен оттенък. Като че ли говореше насън.
— Бях омъжена само от шест месеца. Очаквах дете. Може би тъкмо то да е спасило живота му. То и младостта му. Беше едва на двадесет и две години. Детето се роди мъртво. Премного бях страдала. Обичах го, вярвайте. Той беше първата и последната ми любов. Когато произнесоха присъдата му, искаха да ме накарат да се разведа с него. Заточението е достатъчен повод за развод във Франция. Казаха ми, че жените на затворниците почти винаги се възползували от това си право без изключение; когато отказах, се ядосаха. Адвокатът на Робер беше много добър към мене. Каза ми, че съм направила всичко, каквото съм можела, много съм страдала, държала съм докрай за съпруга си, но сега трябвало вече да помисля и за себе си, била съм млада, трябвало отново да изградя живота си. Ако съм останела свързана с един затворник, щяла съм да си създам само излишни главоболия. Той изгуби търпение, когато му отговорих, че обичам Робер, че той е за мене всичко на света, че ще го обичам, каквото и да направи той, че съм готова всеки миг с радост да отида в Гвиана, ако ме повика. Най-сетне адвокатът сви рамене и каза, че с руснаците не можело да се излезе на глава. Но ако променя решението си, достатъчно било само, да отида при него и той щял да ми помогне. Евгения и Алексей, горкият, пропадналият Алексей, и те не ме оставяха на мира. Казваха ми, че Робер бил мошеник, лош бил, срам и позор било да го обичам. Като че ли човек може да престане да обича, защото било позор! Лесно е да се каже за някой човек, че е мошеник. Какво значи то? Той уби и сега изкупва престъплението си. Никой не го познава така, както аз го познавам. Вижте, и той ме обича. Никой не знае колко нежен можеше да бъде, колко очарователен, колко весел, колко жизнерадостен. Казаха ми, че насмалко щял и мене да убие, както убил и Теди Джордан; никой не можа да разбере, че за това го обикнах още повече.
Чарли не беше запознат с подробностите, затова му беше невъзможно да си състави от думите на Лидия известна по-пълна представа.
— Как така насмалко и вас щял да убие? — запита той.
— Когато Робер се върна вкъщи, след като убил Джордан, беше много късно и аз си бях легнала. Но майка му го чакаше. Живеехме заедно с нея. Той бил в много весело настроение, но тя, още щом го видяла, разбрала, че е извършил нещо страшно. Тя от седмица наред очаквала такова нещо и била станала като полулуда от страх.
— Къде се бави толкова до късно? — запитала го тя.