Имаха вкус и разбиране. Те бяха редовни посетители на всички премиери в театрите, които даваха пиеси над разбиранията на обикновената публика. Четяха редовно книгите, за които в обществото се говореше. Правеха го не само защото им доставяше удоволствие, но и защото смятаха за твърде важно да бъдат добре осведомени върху художествените произведения на своето време. Искрено се интересуваха от изкуството и би било несправедливо да ги осмивате за това, че вкусът им бил лишен от смелост или разбиранията им от оригиналност. Възможно е в своите преценки да са се придържали към общоприетото, но те съставяха мнението си според най-висшето културно мерило на деня. Не бяха в състояние да направят каквото и да е откритие, но бяха извънредно възприемчиви към чуждите открития. Изоставени сами на себе си, може би никога не биха забелязали, че Сезан е удивителен художник; но щом им обърнаха внимание върху това обстоятелство, още в същия миг най-чистосърдечно го съзнаха. Съвсем не си въобразяваха, че имат изтънчен вкус и в поведението им нямаше и следа от предвзетост.
— Ние сме от обикновената публика, нищо друго — заявяваше Венеция.
— Какво презрение към художника: хората знаят какво им се харесва — добавяше Лесли.
По една щастлива случайност Дебюси им харесваше повече от Артур Съливан, а Вирджиния Уулф повече от Джон Голсуърти.
Художествените им занимания им оставяха малко време за светски живот; не ходеха на гости нито във висшето общество, нито у силните на деня; приятелите им бяха все приятни състоятелни хора, без да са богати, и проявяваха само умерено влечение към духовните неща. Мейсънови не обичаха твърде много официалните приеми; само когато учтивостта го налагаше, даваха по-големи приеми или пък приемаха чужди покани, но обичаха в неделя да им идват приятели на вечеря; гостите им можеха да идват кой с каквото облекло обича; поднасяха им ризото или пържени наденици с пържени картофи. Имаше и хубава музика и сносен бридж. Разговорът биваше изтънчен. Тези вечери бяха толкова приятно скромни, както и самите Мейсънови, и макар всички техни гости да си имаха собствени коли и годишен доход не по-малко от пет хиляди лири, домакините се ласкаеха, че атмосферата беше съвсем бохемска.
Но Лесли Мейсън не се чувствуваше никога тъй щастлив, както когато нямаше ни концерт, ни премиера и можеше да си остане у дома, сред семейството си. Пък и не беше трудно да се разбере защо го правеше. Жена му беше хубава и въпреки напредналите години още не беше изгубила хубостта си. Почти на еднаква височина с него, със сини очи и мека кестенява коса, в която тук-таме вече се показваха първите сиви влакна. Тя проявяваше вече склонност да пълнее, но с високия си ръст можеше да носи с достойнство пълнотата си; впрочем пазеше строга диета, та ограничаваше пълнотата си в рамките на естетичното. Имаше високо чело и открито, вечно усмихнато лице. Макар и да шиеше тоалетите си в Париж (не в някой модерен моден салон, а при една „малка шивачка зад ъгъла“), все пак успяваше винаги да изглежда само като чиста англичанка от главата до петите. Каквото и да облечеше, натурализираше го, тъй да се каже. Често пъти си позволяваше разкоша да си купи някоя шапка от Ребу, но още щом я сложеше на главата, шапката започваше вече да изглежда като че е купена не от Париж, а от „Арми енд нейви сторз“. Външният й вид напълно отговаряше на истинската й природа: истинска жена от средната класа с добро материално положение. Тя се беше омъжила за мъжа си по любов, а и сега още го обичаше. При тъй голямото им сходство във вкусовете съвсем не беше за чудене, че още продължаваха да живеят в такова добро разбирателство. Още в самото начало на семейния си живот бяха стигнали до мълчаливо разбирателство, че тя разбира повече от него от живописта, а той повече от нея от музиката, така че в тези области всеки един от двамата се прекланяше пред съответното мнение на другия. Например когато ставаше дума за последната творба на Пикасо, Лесли казваше: