— О-о, вие сте се облекли вече — каза тя. — Тогава може ли да стоя с вашата пижама? Услужете ми и с вашите пантофи. Ще потъна в тях, но нищо.
Пижамата му беше от синя коприна на цветчета, подарък от майка му за рождения му ден; на Лидия беше дълга, но тя тъй сръчно я беше навила около тялото си, че й стоеше много добре. Тя беше радостно изненадана, когато видя огъня запален в огнището и седна на стола, който той притегли за нея. Тя запали цигара. Твърде странна му се стори неповторимата непринуденост, с която Лидия приемаше положението. Тя се държеше така, сякаш цял живот се познават с Чарли. Ако не бяха вече изчезнали всичките му илюзии относно нейните чувства към него, сега щеше да ги разруши нейната очебийна увереност, че той окончателно се е отказал от всякакво намерение да спи с нея. Той остана изненадан, като видя с каква истинска охота тя седна да се храни. След всичко онова, което му беше разказала снощи, той си беше въобразил, че ще трябва да я насилва за всяка отделна хапка. За неговата романтична душа беше същински удар, когато видя, че Лидия изяде не по-малко от него, и то с очевидна наслада.
Тъкмо бяха изпили кафето си, когато телефонът иззвъня.
— Чарли? Искаш ли да слезеш за малко?
— Съжалявам, но сега не може.
— Защо да не може? — запита Саймън остро.
Той очевидно смяташе, че всички трябва да бъдат готови да захвърлят всичко на една страна и същия миг да се втурнат, щом той ги повика. Колкото и незначително да беше за него известно нещо, щом той го повеляваше, а срещаше съпротива, веднага ставаше много важен.
— Лидия е при мене.
— Коя е тая Лидия, дявол да го вземе?
Чарли се поколеба за миг.
— Ами… княгиня Олга.
Настъпи кратко мълчание, после Саймън прихна да се смее с дрезгав глас.
— Моите поздравления, момчето ми! Аз си знаех, че ще се погаждате. Тогава, ако ти останат няколко минутки свободно време за един приятел, обади ми се.
Саймън окачи слушалката. Когато Чарли се обърна към Лидия, тя се взираше в огъня. Нито една жилчица по неподвижното й лице не издаваше, че е чула разговора. Чарли избута настрани масичката, на която се бяха нахранили, и се настани на шезлонга колкото може по-удобно. Лидия се наведе и сложи още малко дърва в огъня. Нещо интимно се долавяше в това нейно движение и то направи впечатление на Чарли. След малко тя се намести по-удобно в креслото също като малко кученце, което се обръща два-три пъти на възглавницата си, докато се настани най-удобно. Целият следобед останаха в стаята. Безрадостната светлина на зимния ден избледня и те останаха в стаята само със светлината на огъня. Из стаите оттатък двора тук-там започнаха да светват лампи; сивите прозорци без завеси изглеждаха странни и недействителни, като осветените прозорци на сценични декори. Но на Чарли му се стори, че те не бяха по-недействителни от неговото положение и от обстоятелството, че той седеше тук, в тази бедна спалня, край игривите пламъци на огъня, докато тази жена му разказваше своята страшна история. Тя съвсем не се замисляше, изглежда, че той може би нямаше желанието да я слуша. Очевидно съвсем не й минаваше през ума, че той може би имаше някаква друга работа, или че тя със своята изповед стоварва върху плещите му товар, твърде тежък за чужд човек. Изпитваше ли тя нужда от неговото съчувствие? Той дори и в това не беше сигурен. Тя не знаеше нищо за него и нищо не искаше да знае. Той просто й беше приятен и ако нямаше толкова силно чувство за хумор, би й се разсърдил за нейното равнодушие. Надвечер тя замлъкна и по едно време Чарли позна по равномерното й дишане, че беше заспала. Той стана, защото толкова дълго беше седял, че тялото му беше изтръпнало и го болеше; за да не я разбуди, той отиде на пръсти до прозореца, седна на един стол и се загледа към двора. Тук-таме зад осветените прозорци се движеха човешки сенки; той видя някаква възрастна жена да полива саксия; видя един мъж по риза, легнал на леглото си, унесен в четене. Що за хора можеше да бъдат? Вероятно прости, обикновени хора от средната класа, със скромно материално положение, защото хотелът беше евтин, а кварталът беден; но така както ги гледаше през прозорците, като през прозорчето на паноптикум, те му се струваха странно недействителни. Кой можеше да знае какво ставаше там? Какви страсти, какви престъпления се криеха зад всекидневната им външност? В някои стаи завесите бяха спуснати, само тесните ивици светлина издаваха, че вътре има хора. Някои от прозорците бяха тъмни. Стаите зад тях не бяха празни, защото хотелът беше препълнен, обитателите им обаче сигурно не се бяха още прибрали. По какви тайнствени пътища бяха тръгнали? Нервите на Чарли се изопнаха, изведнъж го обзе ужас при мисълта за всички тези непознати човешки същества, чийто живот му беше толкова чужд; под гладката повърхност се таеше нещо смътно, тъмно, чудовищно, ужасно.