Той смръщи чело и си припомни цялата дълга, зловеща история, която беше слушал целия следобед. Лидия му я разказа откъслечно, несвързано, оттук-оттам, ту за тежката си борба за живот в Париж, ту за мизерните си детски години в Лондон, ту за мъчителните си дни след убийството, за ужаса на арестуването и за мъките си по време на делото. Той беше чел детективски истории, четеше всеки ден и вестник; знаеше, че всеки ден се извършват престъпления; знаеше, че има хора, които живеят в мизерия, но досега, тъй да се каже, само отстрани беше научавал за всичко това; ужасно и неприятно беше тъй изведнъж да види някого пред себе си и да влезе в лични връзки с човек, с когото нещо подобно вече се е случило. Той изведнъж си спомни за една картина от Мане, която изобразява застрелването на един човек — Максимилиан ли беше? Той винаги я беше смятал за изключителна картина. Сега изтръпна от ужас, като му стана ясно, че тя представляваше истинска случка — императорът действително беше стоял на това място, а когато войниците са насочили пушките си към него, вероятно му се е сторило непонятно, че още се намира там, а в следния миг ще престане да съществува.
А сега, като познаваше вече Лидия, като й беше принадлежал една вечер и един ден, като беше ял и танцувал с нея и преживял толкова часове в тъй близка дружба с нея, му се струваше невероятно да я сполетят такива преживелици.
Лидия и Робер Берже се срещнали по чиста случайност — разказа му тя, — ако можем да вярваме в случайности. Чрез своите приятели, при които живеела и които работели в един ресторант, Лидия получавала понякога безплатен билет за концерт. А когато не можела да се снабди с безплатен билет, а много искала да слуша музика, спестявала от надницата си пари, колкото да й стигнат за правостоящото място. За нея музиката била единственият разкош и единствената отмора. Най-много обичала руска музика. Чрез нея, така й се струвало, тя се приближавала до сърцето на своята родина, за която копнеела с цялата си душа и която никога не била виждала. Нищо не знаела за Русия с изключение на онова, което била чувала от устата на родителите си, от разговорите между Евгения и Алексей, когато се връщали в спомените си, или от романите. А когато чувала композициите на Римски-Корсаков и Глазунов и естествено мощните композиции на Стравински, тогава нейните впечатления придобивали вид и образ. Този провлачен ритъм и тези буйни мелодии, които звучат тъй чужди и непонятни за европейците, я издигали над самата нея, над жалкото й съществуване и събуждали такава непреодолима любов в сърцето й, че по бузите й потичали сълзи на щастие. Но тъй като виждала всичко това само с духовните си очи, а не и с телесните, защото то било плод само на нейния слух и на разпаленото й въображение, виждала го странно разкривено; виждала Кремъл с позлатените му куполи, украсени със звезди, виждала Червения площад и Кремълската стена, които сякаш образували декори на някоя приказка; за нея княз Андрей и пленителната Наташа все още крачели из оживените улици на Москва; Дмитрий Карамазов, след разгулни нощи, прекарани при циганите, все още пристигал на Мостобарецкия мост заедно с нежния Альоша, с търговеца Рогожин и Настася Филиповна от двете страни и препускал с шейна покрай нея, а бледите образи от Чеховите разкази се лутали насам-натам, люшкани от живота, както вятърът люшка повехналите листа; Летният дворец и Невският проспект били за нея магически имена, а Ана Каренина все още се возела в своята каляска, елегантният Вронски се изкачвал в новата си униформа по стълбищата на големите сгради край канала Фонтанка, а нещастният Разколников бързал по „Литейний“. Страстта и копнежът на тази музика събуждали в паметта й романите на Тургенев, пред нея изпъквали просторните порутени дачи, където хората прекарват будни цялата ухайна лятна нощ, в паметта й изпъквали и мочурищата, бледи и сиви сред тихия утринен здрач, където ловците стрелят по диви патици; тя виждала заедно с Максим Горки окаяните села, където се пие без мярка, където се люби грубо и се убива безпощадно; виждала и мътното течение на Волга, безкрайните степи на Кавказ и омайния красив Крим. Преизпълнена от копнеж, преизпълнена от пожелание за този изчезнал завинаги живот, преизпълнена от тъга по своята невиждана родина и чужда сред този враждебен свят, в такива мигове тя се чувствувала съединена с великата си тайнствена татковина. Когато говорела майчиния си език, макар и тъй завалено, се чувствувала рускиня и още по-силно обиквала родината си; в такива мигове чувствувала, че принадлежи на тази земя и разбирала, че баща й наистина не е можел да не се завърне там, въпреки всички предупреждения, дори и с опасност за живота си.