По време на един от тези концерти именно, където свирели само руска музика, тя застанала до един млад мъж, а той — както тя забелязала — от време на време поглеждал към нея. Веднъж тя случайно бегло го погледнала и останала поразена от страстния унес, с който той слушал: ръцете му били скръстени, устата му леко отворена, сякаш с мъка си поемал дъх. Той бил като омагьосан. Лицето му имало хубави, ясно откроени очи, изглеждал от добро семейство. Лидия бързо отвърнала поглед и отново се отдала на музиката и на всевъзможни мечти, които връхлитали върху нея. Увлечена в музиката, тя изобщо не усетила как някаква мека ръка обгърнала нейната и я стиснала леко. Сепнала се. Бързо издърпала ръката си. Откъсът бил последният преди антракта, а когато свършил, младежът се обърнал към нея. Чудно хубави очи имал, сиви, под гъсти вежди и забележително благи.
— Вие плачете, госпожице.
Помислила, че и той е руснак като нея, но изговорът му бил чисто френски. Разбрала, че е стиснал ръката й изведнъж само от внезапен изблик на съчувствие. Трогнала се.
— Не че съм нещастна — отговорила тя и леко се усмихнала.
И той й се усмихнал на свой ред, а усмивката му била пленителна.
— Знам, знам. Руската музика е особена. Въодушевява, но пък и разкъсва сърцето.
— Но вие сте французин. Какво може да намирате в нея?
— Да, французин съм. И аз самият не знам какво намирам в нея. Но единствено тази музика ми се слуша. В нея долавям сила и страсти, кръв и унищожение. Всичките ми нерви изопва, кара ги да трептят — разсмял се сам на себе си. — Като слушам тази музика, ми се струва, че няма нещо в света, което да не мога да извърша.
Тя не му отговорила. Странно било, че една и съща музика можела у различни хора да поражда толкова различни чувства. На нея току-що чутата музика й говорела за трагедията на човешкото съществуване, за безполезността на човек да се бори срещу съдбата; нашепвала й за щастието, за покоя на самоотрицанието.
— Ще дойдете ли идната седмица на концерта? — запитал я той. — И тогава само руска музика ще свирят.
— Не вярвам.
— Защо не?
Той бил млад, едва ли по-възрастен от нея самата; в него имало нещо тъй откровено, тъй непринудено, че сърце не й дало да отговори твърде рязко на един въпрос, който не би трябвало да бъде отправен към непознат човек. Нещо в поведението му я карало да мисли, че той нямал намерение да завърти любов с нея. Усмихнала му се.
— Не съм милионерка. Днес рядко се срещат богати руснаци.
— Познавам се с някои от хората, които дават тези концерти. Имам свободна карта за двама души. Ако имате желание да дойдете с мене, можем да се срещнем идната неделя пред входа.
— Не вярвам да мога да направя такова нещо.
— Защото ще се компрометирате, така ли? — усмихнал се той. — Тези концерти се посещават толкова много, че можете да се чувствувате съвсем спокойна.
— Аз работя в шивашко ателие, та затова ще бъде трудно да се компрометирам. Но не мога да приемам покани от непознати хора.
— Сигурен съм, че сте много благовъзпитана млада дама, но не бива да имате неразумни предразсъдъци.
Тя не искала повече да говорят по този въпрос.
— Хм… ще видим. Във всеки случай благодаря за любезността ви.
Заговорили за други неща, докато диригентът вдигнал палката си. Когато концертът свършил, младежът се сбогувал.
— Значи идната неделя, нали? — запитал я той.
— Ще видим. Не ме чакайте.
Разделили се, изгубили се из тълпата, която напирала към изхода. През седмицата Лидия често се замисляла за хубавия младеж с големите сиви очи. Приятно й било да си мисли за него. Докато стигне до тази си възраст, много пъти й се налагало да се брани срещу домогванията на мъже. Задиряли я и Алексей, и синът му, сводникът, но не й било лесно да се отърве от тях. Една силна плесница — и плачливият пияница разбирал, че нищо няма да може да постигне, а сина съумяла да държи на разстояние чрез ловка смесица от присмех и недвусмисленост. Смеела се горчиво при мисълта, че за нея било много по-съблазнително някой да й предложи един хубав обед, отколкото влюбеното си сърце. Нейният инстинкт й подсказвал, че младежът от концерта не е като другите. Разбира се, не бил против да поговори от време на време по малко, когато му се удаде случай, както всеки друг млад човек, но то нямало нищо общо с поканата му за неделя. Нямала намерение да я приеме, но била трогната от вежливото му държание. Имало нещо симпатично в него, нещо първобитно и непринудено. Чувствувала, че може да му се довери. Прегледала програмата. Щели да свирят Патетичната симфония — нямала голямо желание да я чуе, тя намирала Чайковски за твърде много поевропейчен, — но щели освен това да свирят и „Sacre du Printemps“ и Струнен квартет на Бородин. Задавала си въпроса, дали младежът наистина е пламнал по нея. Твърде възможно било поканата му да била само моментно хрумване и в следващия миг да е забравил за нея. Когато наближила неделята, Лидия почувствувала силно желание да отиде и да се увери; пък и много й се искало да чуе концерта, но нямала нито стотинка в джоба си, освен парите, необходими й за метрото и за обедите й през идната седмица. Всички останали пари се принудили да даде на Евгения. Ако не дойдел младежът, нямало значение, но ако дойдел и наистина имал два билета, тогава нищо нямало да му струва да я вземе със себе си, а тя с нищо не искала да му бъде задължена.