Най-сетне някакъв вътрешен подтик я тласнал към зала „Пленел“ и тя действително намерила младежа да я чака на посоченото от него място. Очите му светнали още щом я съгледал; ръкувал се с нея сърдечно, сякаш били стари приятели.
— Толкова се радвам, че дойдохте! — казал той. — От двадесет минути вече чакам. Толкова ме беше страх, че може да не дойдете!
Тя се изчервила и се усмихнала. Влезли в залата и си намерили места на петия ред.
— Без пари ли имате билетите? — запитала изненаданата Лидия.
— Не, купих ги. Казах си, че ще ни бъде по-удобно седнали.
— Що за глупости! Аз съм свикнала да стоя права!
Но тя се почувствувала поласкана от вниманието му, а когато след малко той я уловил за ръката, тя не я отдръпнала. Нищо лошо нямало, казала си тя, а освен това може би наистина му е била малко задължена. По време на антракта той й казал името си — Робер Берже, а и тя му казала своето. Той добавил, че живеел с майка си и работел при един борсов посредник. Обноските му били изискани, говорел й с младежко въодушевление и я накарал да се смее, а буйната му жизнерадост й допадала. Пламенните му очи и подвижните черти на лицето му й подсказвали, че бил с горещ темперамент. Край него човек се чувствувал като край огън. Младостта буквално струяла от него като огън. Когато концертът свършил, двамата се разходили из Елисейските полета, а Робер я запитал не иска ли да отидат заедно да пият чай. Когато се опитала да откаже, той не отстъпил. За нея било съвсем непознат разкош да седи в елегантна сладкарница, между елегантно облечени хора, а съблазнителната миризма на сладкишите, омайният дъх на парфюми сред топлата, приветлива обстановка й замаяла главата. Останали там един час. Лидия му разказала за себе си, за баща си, за онова, което му се е случило, за живота си дотогава, за това, как се справяла с живота досега; той я изслушал със същото вълнение, с което и говорел. В сивите му очи се четяло безгранично съчувствие. Когато трябвало да си тръгват вече, той я запитал дали не иска да отиде с него на кино някоя вечер. Тя поклатила глава.
— Защо не?
— Вие сте богат младеж и…
— Нищо подобно! Това не е вярно. Освен пенсията си, майка ми почти нищо друго няма, а аз имам само толкова, колкото ми е заплатата.
— Тогава не бива да пиете чай в скъпи сладкарници. А що се отнася до мене, аз съм бедна работничка, знаете това. Благодаря ви много за вашата любезност, но не бива да се оставя да ми завъртят главата. Не бива да се оставя да ме подведат, а още по-малко да злоупотребявам с вашата доброта, щом не мога да се покажа признателна към вас.
— Но аз съвсем не искам да се показвате признателна към мене. Вие ми харесвате. Приятно ми е да бъда с вас. Миналата неделя, когато заплакахте, толкова се трогнах, като ви гледах, че си помислих, че сърцето ми ще се пръсне. Вие сте сама на света, а и аз… в известно отношение и аз съм сам. Надявах се, че ще можем да станем приятели.