— Исках да стана малко по-хубава за вас. Да не си помислят хората, че излизате с някоя слугиня, току-що дошла от село.
— Но вие ми харесвате тъкмо защото бяхте толкова естествена! На човек просто му омръзва на всяка крачка да гледа само нарисувани лица. За мене беше трогателно, като гледах, че нямате нищичко по бледите бузи, нищичко по устните си, нищичко и по веждите си. За мене беше същинско освежаване да ви гледам такава, сякаш влизах в някоя гора, след като дълго съм скитал по някое нагрято от слънцето шосе. Без грим изглеждате толкова непокварена, толкова честна и почтена. Чувствува се чистотата на душата ви.
Сърцето й забило почти болезнено, но от онзи род болки, която ни кара да се чувствуваме по-щастливи дори и отколкото при радост.
— Добре, щом не ви харесва, отсега нататък няма вече да го правя. Само за вас го направих.
Тази вечер тя не могла да съсредоточи вниманието си върху филма, на който Робер я завел. Преди това тя гледала с недоверие на мекия му звучен глас и на нежните му вечно усмихнати очи, но сега й се виждало почти невъзможно да не вярва, че той я обича. Напрегнала всичките си сили, за да не се влюби в него. Постоянно си повтаряла, че от негова страна е просто едно временно увлечение и че тя трябвало да се пази чувствата й да не станат причина да пропадне. Тя била твърдо решила да не му става любовница. Толкова много истории от този род била виждала сред дъщерите на руските бежанци, които толкова мъчно изкарвали препитанието си. От скука или пък защото не можели да понасят вече тежката мизерия, те завързвали връзки с някой мъж, които обаче не продължавали дълго; нямали, изглежда, способността да задържат задълго един мъж, а най-малко французите, с които най-често се подхлъзнали. Любовникът им се насищал или изгубвал търпение, затова ги напущал; след това положението им ставаше още по-лошо отпреди и често не им оставало нищо друго освен публичния дом. На какво можела тя да се надява тогава? Тя много добре знаела, че той не мислел да се ожени за нея. Такова нещо било извън всяка възможност. Тя познавала френските разбирания. Неговата майка никога не би му позволила да се ожени за някаква рускиня шивачка (в края на краищата такава била), и то без нито стотинка. Във Франция гледали на женитбата като на сериозна работа; и двете страни проверявали грижливо положението на другото семейство, а младоженката трябвало да донесе зестра съобразена с материалното положение на младоженеца. Наистина баща й бил професор и не някакъв незначителен учен, но в Русия, и то преди революцията, а от тогава насам в Париж просто гъмжало от князе, графове и гвардейски офицери, сега шофьори или обикновени работници. На руснаците навсякъде гледали като на лениви, неблагонадеждни хора. Не искали вече да ги знаят. Майката на Лидия била дъщеря на крепостник, едва ли нещо повече от проста селянка; професорът се оженил за нея само поради либералните си разбирания. Но тя била набожна жена и Лидия била възприела от нея здрави разбирания за живота. Девойката напразно се опитвала да спори със самата себе си; наистина друг бил станал светът, а и човек трябвало да върви в крак с времето, но тя изпитвала инстинктивен страх да стане любовница на някой мъж. И все пак какво друго можела да очаква? Не е ли глупаво да пропусне случая, който й се представял? Тя знаела, че хубостта й се дължала на младостта й, само след няколко години щяла да стане неинтересна, да загуби очарованието си. Може би никога вече нямало да намери възможност да преживее нещо. Защо да не се поддаде? Ако малко поотслабела самообладанието си, и щяла да го обикне; а и такова облекчение щяло да бъде, ако се отърве от това си постоянно принуждение да обуздава чувствата си. А той я обичал. Да, обичал я, тя го знаела. Огънят на страстта му толкова силно горял, че дъхът й застивал, а в красноречивото изражение на лицето му тя ясно четяла пламенното му желание; райско щастие би било да бъде обичана от някого, когото и тя самата безумно обича. А дори и да не продължавало задълго — а и не можело да продължи, — тогава щяла поне да вкуси от блаженството на тази любов, щял да й остане споменът. А нима те не заслужавали да понесе болката, лютата болка, когато той ще я напусне? А ако после не успеела да се нареди, ако животът й станел непоносим, винаги имала възможност да намери спасение в Сена или в крана на газта.
Но най-странното и необяснимо нещо в тази работа било, че той нямал желанието, изглежда, да я направи своя любовница. Държал се към нея почтително, с уважение. Държал се тъй добре с нея, сякаш била млада девойка, дъщеря на познато семейство; млада девойка, чието обществено и материално положение й давало правото да очаква приятелството помежду им да се превърне един ден в женитба, задоволителна и за двете страни. Тя не можела да разбере държанието му. Знаела, че било безсмислено, но въпреки това непрекъснато в главата й се връщала една и съща мисъл — че той има желанието да се ожени за нея. Тя се чувствувала трогната и поласкана: Ако наистина се окажело вярно, тогава той щял да бъде един на десетки хиляди, но почти й се искало да не е така, защото й била непоносима мисълта, че той ще страда заради нея — подобно негово желание можело да му донесе само страдание. Каквито и лудешки мисли да се въртели из главата му, винаги оставала майка му, тази благоразумни, практична буржоазна французойка, а тя никога не щяла да му позволи да постави на карта бъдещето си, а той държал на майка си така, както само един французин може да държи за майка си.