Но една вечер след кино, когато се запътили заедно към метрото, Робер й казал:
— Идната неделя няма концерт. Искаш ли да дойдеш у нас на чай? Толкова много съм разправял вече за тебе на мама, че тя иска да се запознае с тебе.
Сърцето на Лидия замряло. Тя веднага схванала положението. Мадам Берже сигурно вече е започнала да се плаши от това приятелство, завързано от сина й, затова сигурно искала да се срещне с нея, с Лидия, за да сложи бързо край на цялата история.
— Горкият ми Робер! Знам, че изобщо няма да се харесам на майка ти. Смятам, че е по-разумно да не идвам.
— Грешиш. Много си й симпатична. Горката жена ме обича. За нея аз съм всичко на света, та тя се радва, че съм се сприятелил с едно младо момиче, тъй благовъзпитано, честно и почтено.
Лидия се усмихнала. Колко малко познавал той жените! Една любяща майка ще остави да се разпорежда едно момиче, с което синът й разговарял на някакъв концерт! Но той толкова много настоял пред нея да приеме поканата, която била от майка му — така казал той, — че тя най-сетне се съгласила. Минало й през ума и нещо друго — че мадам Берже ще започне с още по-голямо недоверие да гледа на нея, ако откаже срещата. Уговорили се идната неделя да се срещнат към четири часа следобед пред вратата на Сен Дени и той да я заведе при майка си. Робер пристигнал с един автомобил.
— Какъв разкош! — извикала Лидия, когато се качвала.
— Не е моя. Даде ми я един приятел да си услужа по този случай.
Лидия зачакала с разтуптяно сърце предстоящото изпитание, че дори и топлата сърдечност на Робер не успяла да й вдъхне самоувереност.
Потеглили към Ньой.
— Тук ще слезем — казал Робер и завил в една тиха улица. — Не искам да спра колата пред нашата къща. Съседите ни не бива да си помислят, че имам кола, а от друга страна, не мога на всекиго да обяснявам, че съм я взел само за да си услужа.
Повървели малко пеша.
— Пристигнахме.
Къщата на Робер била мъничка, отдалечена вила, доста обикновена наглед с изпокъртената си външна мазилка, а и по-малка, отколкото Лидия си я представяла според думите на Робер. Отвел я в един салон, препълнен с мебели и всевъзможни украшения; по стените блестели картини с маслени бои и позлатени рамки; една сводеста врата съединявала салона с трапезарията, където била сложена маса за чай. Мадам Берже оставила настрана романа, който в това време четяла, и излязла да посрещне гостенката си. Лидия си представяла, че ще срещне някоя пълна дребна жена с вдовишко облекло, с пълно, подпухнало лице и със скромната благоприлична външност на човек, изоставил вече всякаква мисъл за земна суета. Но тази нейна представа ни най-малко не отговаряла на действителността: мадам Берже била слаба и с високите си токове на еднаква височина с Робер; носела елегантна рокля от коприна на цветенца, а и огърлица от изкуствени маниста, косата й била накъдрена на трайни вълни, много тъмнокестенява, с нито един бял косъм, макар че трябвало да наближава петдесетте. Повехналата й кожа била силно напудрена. Имала хубави очи, нежен прав нос като на Робер и същите тънки устни като него, но възрастта им била придала известна строгост. За своите години и посвоему тя била хубава жена и изглежда, полагала големи грижи за външността си, макар че съвсем нямала оня чар, който правел Робер толкова пленителен. Нейните пламенни и тъмнокафяви очи били студени и изпитателни. Лидия почувствувала острия изпитателен поглед, с който мадам Берже още от вратата я огледала от главата до петите, но той веднага бил прикрит със сърдечната й приветствена усмивка. Тя благодарила на Лидия с горещи думи, задето не се поколебала да измине дългия път дотук и да й дойде на гости.