— Ако нещо ти попречи, ще ми пишеш с бърза поща, нали?
— Нищо няма да ми попречи — отговорил нежно той.
Тази вечер Лидия била много тъжна. Ако била сама в стаята си, щяла да се наплаче. Но така било може би по-добре, че трябвало да се сдържа — нямало смисъл да се поддава на тъгата. Всичко било само един глупав блян, но тя щяла да надвие на болката си. В края на краищата била свикнала да страда. Много по-зле щяло да бъде, ако му бъдела любовница и той я изоставел.
Понеделник минал, дошъл вторник — никакво писмо с бърза поща. Девойката била убедена, че когато се върне след работа, ще намери вкъщи писмо. Но нищо! Тя имала един час време да е приготви и зачакала разтреперана да чуе звънеца на пътната врата. Облякла се с мисълта, че ще бъде безсмислено да си създава много труд, защото преди още да се приготви, писмото ще пристигне. А може ли да се случи той да я остави да отиде на кино, а той самият да не дойде? Ще бъде безсърдечно, ще бъде жестоко, но тя си знаела, че той живеел под тиранията на майка си; считала го за слаб, затова смятала, че за него най-лесно щяло да бъде чисто и просто да не дойде на определената среща и по този начин да й покаже, че не иска да се занимава с нея. Току-що дошла й тази мисъл, Лидия й се поддала и почти намислила да не отиде. Въпреки това отишла. Ако пък било възможно той да постъпи толкова грубо, тогава щяло да бъде истинско щастие за нея да се отърве от него.
Той обаче стоял на определеното място, както се били уговорили, и избързал към нея с гъвкавата си походка, която издавала необузданата му жизненост. Лицето му сияело. Видял й се по-весел от всякога.
— Днес нямам настроение за кино — казал той. — Да пием нещо във „Фуке“ и да отидем после да се поразходим. Зад ъгъла оставих един автомобил.
— Както обичаш.
Времето било хубаво, макар и студено, а звездите по мразовитото нощно небе блещукали с добродушна насмешка надолу към ярките светлини на Елисейските полета. Двамата изпили по чаша бира, а в това време Робер разказваше; после тръгнали по авеню Джордж V, където оставил колата си. Лидия не знаела как да си обясни държанието му. Той говорел съвсем естествено, но тя не знаела дали не се преструва, дали не предложил тази разходка, за да й съобщи нещо неприятно. По природа той не пестял думите си, когато изразявал чувствата си, често бивал дори и малко театрален, както тя била забелязала (но това по-скоро й се виждало забавно, вместо да я смущава), затова тя неволно се запитала дали той не се готви да устрои някаква прощална сцена.
— Но тази кола не е същата, която караше в неделя — казала тя.
— Не е. Тази е на друг мой приятел. Иска да я продаде, а аз му казах, че трябва да я покажа на един купувач.
Потеглили с колата към Триумфалната арка, после по авеню Фош и навлезли в Булонския лес. Там било тъмно с изключение само на светлината от фаровете на автомобилите, идващи насреща им, а и пусто с изключение на отделните коли, спрени тук-таме, в които влюбени двойки си шепнели на четири очи. След известно време Робер натиснал спирачките.
— Да спрем ли тука да изпушим по една цигара? Да не ти е студено?
— Не.
Мястото било пусто, затова при други обстоятелства Лидия щяла да се безпокои. Но Робер не бил такъв човек, който би злоупотребил с положението. Твърде нежна душа имал, за да направи такова нещо. Освен това тя предугаждала, че нещо му тежало на душата и била любопитна да узнае какво е то. Той й предложил огън, запалил и за себе си една цигара. Известно време мълчал. Тя забелязала, че бил смутен и не знаел как да започне. Сърцето й затуптяло от притеснение.
— Имам нещо да ти кажа, мила — обадил се най-сетне той.
— Така ли?
— Честна дума, не знам как да се изразя. Много рядко се смущавам, но този път настроението ми е много особено.
Сърцето на Лидия се свило, но тя не искала да се издаде, че страда.
— Когато някой има да каже нещо неприятно — отговорила тя шеговито, — тогава най-добре е да го каже направо.
— Добре, както казваш, така ще направя. Искаш ли да се омъжиш за мене?
— Аз?
Всичко друго можела да очаква, но не и това.
— Обичам те до полуда. Мисля, че още от пръв поглед се влюбих в тебе, тогава, когато седяхме един до друг на концерта.
— Ами майка ти?
— Майка ми е във възторг. Чака ни. Казах й, че след това ще отидем при нея… ако ти кажеш да. Иска да те прегърне. Радва се, че ще взема жена, която й харесва във всяко отношение. А аз си казах, че ще искаме най-напред двамата да си поплачем, а после да изпием една бутилка шампанско.