— Ами миналата неделя… знаеше ли майка ти какво смяташ да правиш?
— Разбира се! Затова именно поиска да се запознае с тебе. Майка ми не е глупава. Веднага пламна до ушите.
— Аз пък си мислех, че никога няма да й се харесам.
— Да, но грешиш.
Двамата се усмихнали един на друг, а тя издигнала лицето си към неговото. Той за пръв път я целунал по устата.
— Много по-удобно е да се кара кола с лявата ръка, когато човек иска да целува някое момиче — казал той.
— Ах ти, глупачето ми!
— Ами ти… обичаш ли ме поне мъничко?
— Лудо! Още от първия миг.
— Но така сдържано се държеше, като благовъзпитана млада дама, която се пази да не даде воля на чувствата си, преди да си е опекла напълно работата — отговорил той, за да я подразни.
Но тя отговорила сериозно:
— Толкова много съм страдала през краткия си живот! Не исках да се излагам на нова болка, на която може би не бих издържала.
— Мила моя!
Тя не помнела такова блаженство; просто не можела да го разбере. В този миг сърцето й преливало от признателност към живота. Искало й се вечно да си стои така, сгушена в прегръдките на Робер. Готова била да умре в този миг, но след известно време се окопитила.
— Хайде да отидем при майка ти — предложила тя.
Изведнъж Лидия почувствувала обич към тази жена, която се съгласила, противно на всички очаквания, и то на драго сърце, синът й да се ожени за почти непознато за нея момиче само защото той го обичал и на свой ред също бил обичан от него. Тя не можела да си представи в цяла Франция да има друга жена като нея, готова на такава жертва.
Потеглили. Робер оставил колата в една улица, успоредна на тяхната. Когато стигнали до малката къщурка, той отключил вратата и се втурнал развълнуван в трапезарията.
— Мамо, мамо, готово!
Лидия го следвала по петите. Мадам Берже излязла насреща, облечена в същата копринена рокля на цветчета, с която била миналата неделя, и прегърнала девойката с две ръце.
— Милото ми дете! — зарадвала се тя. — Толкова съм щастлива!
Лидия се разплакала. Мадам Берже я целунала нежно.
— Не, не бива да плачеш. От все сърце ти давам сина си. Знам, че ще му бъдеш добра съпруга. Ела, седни. Робер ще отвори една бутилка шампанско.
Лидия се успокоила и избърсала сълзите си.
— Толкова сте добра към мене, мадам. Не знам с какво съм заслужила толкова голяма добрина.
Мадам Берже я уловила за ръката и я замилвала нежно.
— Вие се обичате, синът ми и ти.
Робер бил излязъл от стаята. Лидия искала предварително да изясни всичко.
— Не съм уверена, мадам, дали сте точно осведомена за материалното ми положение. Баща ми донесе едно време малко пари от Русия, но те отдавна вече са изхарчени. Издържам се с това, което аз изкарвам. Иначе нямам нищо друго, нищичко. Освен тази рокля на мене само още две:
— Че какво от това, мило дете? Не искам да отричам, щях да се радвам, ако беше донесла на Робер малко зестрица, но парите не са всичко на този свят. По-важна е любовта. А пък какво струват парите днес? Аз се смятам за добра познавачка на хората и веднага разбрах какво мило и почтено дете си ти. Видях, че си получила добро възпитание и имаш здрави разбирания за живота.
В края на краищата по-важно нещо от това не може да се иска от жената. Аз си познавам моя Робер — никога не би могъл да бъде щастлив с някоя французойка от дребната буржоазия. Той е романтичен, затова му харесва, че си рускиня. Освен това съвсем няма защо дъщерята на един виден професор да се чувствува незначителна.
Робер влязъл с чашите и с една бутилка шампанско. Стояли до късно през нощта. Мадам Берже си имала вече готови планове, та на двамата млади не оставало нищо друго, освен да ги приемат. Лидия и Робер щели да живеят в къщата, а майка му щяла да се премести в пристройката в дъното на градината. Заедно щели да се хранят, но иначе съвсем отделно да си живеят. За нея въпросът бил решен: младите трябва да си живеят съвсем самостоятелно, без тя изобщо да им се меси.
— Не искам да ме смяташ за свекърва — казала тя на Лидия. — Аз ще заместя покойната ти майка, но искам да ти бъда и приятелка.
Тя настояла сватбата да стане колкото може по-скоро. Лидия си имала нансенов паспорт и лична карта; книжата й били в ред; следователно трябвало само да изчакат законния срок, след като бъде обявена предстоящата им венчавка. Тъй като Робер бил католик, а Лидия източноправославна, решили да се откажат от църковен брак, макар че не било по волята на мадам Берже, но младите не държали на него. Лидия била толкова слисана и развълнувана, че не могла изобщо да мигне цяла нощ.