Сватбата била отпразнувана много скромно. Единствени гости били мадам Берже, Евгения и Алексей с децата си и един стар приятел на семейството — полковник Легран, полкови лекар, служил навремето заедно с бащата на Робер. Венчали се в петък, а тъй като в понеделник сутринта Робер трябвало да се върне в кантората, меденият им месец бил твърде кратък. Робер взел колата на един свой приятел и заминали с Лидия за Диеп, а в неделя вечерта се върнали в Париж.
Лидия не знаела, че както и другите автомобили, с които се возели по-рано, и този бил откраднат, а не взет от приятел. Именно по тази причина Робер винаги оставял колата в някоя отдалечена улица от тяхната къща. Не знаела, че преди няколко месеца Робер бил осъден на две години затвор — условно, защото присъдата му била първа. Не знаела, че скоро след това бил подведен под углавна отговорност за контрабанда с наркотични средства и само на косъм се отървал от присъда. Не знаела, че мадам Берже се зарадвала толкова много на женитбата на сина си, защото очаквала тя да окаже благоприятно влияние върху Робер и защото изобщо в нея виждала единствената възможност в живота му да настъпи обрат към доброто.
Глава V
Чарли нямаше представа колко време е стоял до прозореца и колко дълго е гледал разсеяно надолу към тъмния двор, когато гласът на Лидия го изтръгна от хаоса на мислите му, които връхлитаха върху него в страшно безредие.
— Май че съм спала — обади се тя.
— И на мене така ми се струва.
Чарли запали лампата; досега не беше посмял да го направи, за да не събуди Лидия. Огънят беше почти загаснал, затова младежът му сложи още дърва.
— Толкова отпочинала се чувствувам. Спах, без да сънувам.
— А иначе лоши сънища ли сънувате?
— Страшни.
— Ако искате да се облечете, можем да отидем да се нахраним.
Младата жена го погледна, в усмивката й имаше нещо иронично, но не недружелюбно.
— Сигурно сте свикнал да прекарвате Коледа малко по-другояче, не както днес, предполагам?
— Признавам, малко по-другояче — отговори той с весел смях.
Лидия отиде в банята и той дочу плискането на вода. Когато се върна, беше все още с неговата пижама.
— Ако обичате, идете сега вие да се измиете. В това време аз мога да се облека.
Чарли я остави сама. Той смяташе за нещо напълно естествено тя да се срамува да се облича в негово присъствие, макар че цяла нощ беше спала в съседното на неговото легло.
Лидия го заведе в един ресторант на улица Мен, където, както тя каза, не било много скъпо.
Макар и малко старовремско с лампериите и с персийските си завеси и медни съдове, заведението беше приветливо, а и нямаше никакви други посетители с изключение на две дами на средна възраст, с яки и вратовръзки, и трима млади индийци, които ядяха мълком, приведени над чиниите си. Човек оставаше с впечатлението, че са самотни и без приятели, дошли да прекарат тук вечерта, защото не са знаели къде другаде да отидат.
Чарли и Лидия седнаха в един ъгъл, където никой не можеше да ги чува какво говорят. Лидия се нахрани с голяма охота. Когато й предложи втората порция, тя му подаде чинията си.
— Свекърва ми винаги се плашеше от желанието ми за ядене. Казваше, че съм ядяла като невиждала, сякаш никога не съм си дояждала, а и си беше вярно, разбира се.
Чарли се трогна. Какво особено чувство изпитва човек, когато седи на една маса с някого, който години наред не е имал достатъчно какво да си дояде! И още нещо: той не можеше да разбере как е възможно човек да е преживял толкова много нещастия и пак да яде така лакомо. По този начин трагедията й придобиваше известен комичен оттенък. Лидия съвсем не беше романтичен образ, а най-обикновено младо същество и по този начин съдбата й изглеждаше още по-ужасна.
— Разбирахте ли се със свекърва си? — запита я той.
— Да, доста добре. Не беше лоша жена. Иначе строга, практична, стисната и интригантка. Беше добра домакиня и всичко трябваше да става така, както тя го искаше. Аз я докарвах до вбесяване с руската си немарливост, но тя толкова добре се владееше, че не изпускаше нито една думичка. Страшно много държеше на външността си. След Робер външността й за нея беше най-важното нещо на света. Гордееше се, че баща й бил генералщабен офицер, а мъжът й висш лекар. И двамата били наградени с „Почетния легион“. Мъжът й загубил единия си крак по време на войната. Тя твърде много се гордееше със заслугите на двамата, а общественото положение, което беше придобила по този начин, играеше за нея голяма роля. Може и да е имало известно големеене в нея, но такова, че не дразнеше другите, а само им се струваше забавно. Тя имаше морални разбирания, каквито повечето чужденци биха считали за невъзможни у една французойка. Например нямаше никакво снизхождение към жените, които мамят мъжете си, но смяташе, че е напълно естествено мъжете да мамят жените си. Никога дори и през ум не можеше да й мине да приеме някаква покана, ако не беше сигурна, че и тя на свой ред ще може да покани същото лице. Ако сключеше някаква сделка с покупка, придържаше се в нея дори и да ставаше ясно, че е била злополучна. Макар и по пет пъти да обръщаше всеки петак, преди да го похарчи, беше честна до болезненост, честна поначало и особено по отношение на семейството си. Имаше дълбоко вкоренено чувство за справедливост. Напълно съзнаваше, че не било почтено от нейна страна, като е оставила Робер да се ожени за мене, преди да ми е казала цялата истина за него, и че трябвало да ми предостави свобода да си избера при дадените обстоятелства дали ще искам да се омъжа за него, или не. Разбира се, аз нито за минутка не бих се поколебала, но тя не го знаеше. За нея беше напълно ясно, че аз имах основание да я упреквам. Но щом се отнасяше за Робер, за него беше готова всекиго да жертвува. За него се налагаше да бъде снизходителна към мене и да търпи много работи, които не й бяха приятни. Тя използуваше всичката си решителност, всичкото си самообладание, всичката си тактичност, за да направи брака ни щастлив. В него виждаше единствената възможност да поправи Робер, а обичта й към него беше толкова голяма, че беше съгласна и да го изгуби, ако й го отнема. Беше готова дори и влиянието си над него да изгуби, а една жена цени може би повече влиянието си, отколкото обичта независимо дали се отнася до син, съпруг или любовник. Тя беше заявила, че не иска да се меси в нашия живот и удържа на думата си. Освен в кухнята, когато по-късно се отказахме от прислужница, и по време на обедите почти не се виждахме. Когато не излизаше из града, постоянно си стоеше в малката пристройка. Понякога ни се струваше, че може да й е скучно сама, затова я канехме при нас, но тя винаги отказваше под предлог, че имала работа: да пише писма или да дочете някоя книга. Такава жена беше, че мъчно можеше да я обичаш, но беше невъзможно да не я уважаваш;