Чарли се беше родил по време на войната и сега беше на двадесет и три години. Когато Лесли се демобилизира и отиде в Годолминг, за да направи традиционното си посещение при старейшината на рода, сър Уилфред му предложи да запишат Чарли в колежа в Итън. Но Лесли не искаше и да чуе. Не че се страхуваше от материалните жертви, но беше толкова благоразумен, че не искаше да изпрати сина си в училище, където ще му вдъхнат претенции и идеи, несъвместими с бъдещото му положение в живота.
— Аз самият ходих в Ръгби и смятам, че нищо по-добро не мога да направя, освен да изпратя и него там.
— Не знам дали си прав, Лесли. Аз самият пратих момчетата си в Итън, пък не съм от големановците, дума да не става. Но не съм и глупак и знам, че да завърши човек в Итън, значи да има големи обществени предимства в живота.
— Може и да е тъй, но моето положение е съвършено различно от твоето. Ти си много богат човек, Уилфред, и ако всичко върви добре, един ден и в Горната камара ще влезеш. Безспорно прав си, като създаваш на синовете си трамплин, откъдето ще могат да си извоюват място в обществото. При мене нещата стоят съвсем другояче. Макар и да ми е много голяма официалната титла: секретар на „Имението Мейсън“, всъщност не съм нищо друго освен посредник за квартири и Чарли също като мене ще стане такъв посредник.
Говорейки по този начин, Лесли си следваше своя невинна тактика. Благодарение на завещанието, оставено от стария Сиберт, и на разни прищевки на съдбата, за които стана вече дума, сега сър Уилфред притежаваше три осми от имението Мейсън и по такъв начин си имаше осигурен великолепен доход, а приходите му сигурно щяха да станат и още по-големи било защото ловко управляваше имуществото си, било защото стойността на земята все повече се покачваше. Той беше умен и енергичен мъж, а общественото му положение и наследеното богатство му придаваха влияние сред рода, неоспорвано от никого, но въпреки това му доставяше удоволствие, когато признаваха и потвърждаваха пред него това му влияние.
— Не вярвам да говориш сериозно, че синът ти трябвало да поеме твоята работа?
— За мене беше достатъчно добро. Защо да не бъде достатъчно добро и за него? Навън, по света положението изглежда твърде несигурно, та той ще се радва уверен съм да се настани в топло местенце. Хиляда лири на година не са за изпускане. Но ти си глава на рода, ти ще решиш въпроса.
Сър Уилфред махна с ръка скромно в знак на отрицание.
— И аз съм акционер като вас другите, но доколкото зависи от мене, може да заеме службата. Във всеки случай много време ще мине, докато дойде ред да се решава този въпрос, пък дотогава може отдавна да съм вече в гроба.
— Ние сме дълголетен род, ти сигурно ще стигнеш възрастта на стария Сиберт. Но можеш преспокойно да кажеш на другите, че въпросът е вече решен, че моят син ще ме наследи, щом аз се оттегля от служба.
За да разширят кръгозора на децата си, Мейсънови прекарваха празниците в чужбина — зимно време в места, където можеха да се пързалят със ски, лятно време по морски курорти из Южна Франция; пак със същата похвална цел предприеха на два-три пъти пътувания с децата си в Италия и Холандия. Когато Чарли напусна училище, баща му реши, преди да го прати в Кеймбридж, да го изпрати за шест месеца в Тур, където да научи добре френски. Но резултатът от престоя в този прекрасен град се оказа съвсем неочакван и без малко да стане съдбоносен: когато се върна оттам, Чарли заяви, че не искал да отиде в Кеймбридж, а в Париж и имал намерение да стане живописец. Родителите му изгубиха и ума, и дума. Те обичаха изкуството и често казваха, че то било най-ценното нещо в живота им; Лесли пък обичаше да се отдава на философски размишления и изпитваше най-дълбоко уважение към творците на изкуството, защото беше на мнение, че единствено то издигало живота над неговото безсмислие; въпреки това той никога не беше се замислял над възможността някой член на неговия род, а още по-малко неговият собствен син да си избере тъй несигурно поприще и до известна степен извън релсите на живота, а в повечето случаи всичко друго, но не и доходно. Отгоре на всичко, Венеция изобщо не можеше да забрави съдбата на баща си. Би било несправедливо да кажем, че Лесли Мейсънови бяха ужасени от това, че синът им в своя възторг от изкуството се беше увлякъл малко повече, отколкото на тях им се искаше. По-искрени почитатели на изкуството от тях не можеше и да има, но те му се възхищаваха като меценати, макар че едва ли биха могли да се намерят други двама души, такива бохеми по душа като тях, те все пак имаха имението Мейсън зад гърба си, а това обстоятелство естествено трябваше да се има предвид. Тяхното становище към намеренията на Чарли беше съвършено недвусмислено, но им стана ясно, че няма да им бъде съвсем лесно да прокарат своето гледище, без да изглеждат малко непоследователни.