Влакът навлезе в района на гарата. Чарли подаде куфарите си на един носач и тръгна с големи крачки по перона. Той очакваше, че неговият приятел Саймън Фенимър ще дойде да го посрещне, но се разочарова, когато не го видя веднага сред посрещаните. При изхода се тълпеше голяма навалица и той реши, че Саймън е може би там. Чарли мина през изхода; някои се блъскаха из навалицата, за да стиснат ръка на някого от току-що пристигналите; дами се целуваха; той не можа да види приятеля си. Беше твърдо убеден, че Саймън ще бъде тук и се спря колебливо, но се сепна от явното нетърпение на носача и отново закрачи след него и излезе на площада пред гарата. Чувствуваше се като изигран. Носачът махна с ръка на едно такси, а Чарли каза името на хотела, където Саймън му беше запазил стая.
Когато Лесли Мейсънови идваха в Париж, винаги отсядаха в един хотел на улица Сент Оноре. Там отсядаха изключително англичани и американци, Мейсънови обаче и след двадесет години все още се залъгваха с илюзията, че той е чисто френски и тяхно собствено, изключително откритие. А ако понякога съглеждаха в коридора американски багаж или попадаха в асансьора заедно с хора, които не можеха да бъдат други освен англичани, Мейсънови винаги се изненадваха.
— Че как са попаднали тука? — имаха обичай да казват тогава.
Самите те винаги най-старателно отбягваха да споменават пред приятели името на хотела, защото щом човек е имал щастието да открие известно кътче от стара Франция, трябва да прави всичко по силите си, за да го запази непокварено. Директорът и портиерът на хотела говореха отлично английски, но Мейсънови им говореха винаги на своя изкълчен френски и бяха твърдо убедени, че тези хорица владеят само този език. Но обстоятелството, че толкова често беше идвал в този хотел с родителите си не беше достатъчна причина за Чарли да не отседне там, когато е дошъл сам в Париж. Той от все сърце се бе настроил за авантюри, а такъв семеен хотел, посещаван почти само от френската провинциална аристокрация, както старите Мейсънови твърдяха, съвсем не беше подходящо място за бурни и романтични преживявания, каквито неговото въображение беше чертало през последните няколко месеца. Затова той писа на приятеля си Саймън и го помоли да му наеме стая някъде из Латинския квартал; писа му, че не държи на удобства и хигиена — стаята може да бъде неподредена, старовремска, стига да има „атмосфера“. След няколко дни Саймън му писа, че му е наел стая в хотел недалеч от гара Монпарнас. Улицата била тиха, отклонение от Рю де Рен и недалеч от Рю Кампан Премиер, където той самият живеел.
Чарли бързо преодоля разочарованието си от това, че Саймън не бе дошъл да го посрещне. Беше убеден, че приятелят му го чака в хотела или ще му се обади по телефона, че ей сега ще отиде при него и когато се понесоха по оживените улици, които водят от Северната гара към Сена, веселото му настроение пак се възвърна. Великолепно беше човек да пристигне в Париж вечер. Валеше ситен дъждец и придаваше на улиците известна тайнственост и още повече възбуждаше въображението. Витрините бяха силно осветени. По тротоарите гъмжеше от разтворени чадъри, а дъждовната вода се стичаше от тях на капки и блестеше със сив блясък под уличните лампи. Чарли си спомни за една картина от Реноар. От време на време духаше силен вятър и жените се сгушваха под чадърите си, а роклите се увиваха около краката им. Чарли беше свикнал на английската предпазливост и му се струваше, че таксито лети с бясна скорост, а когато то внезапно спираше с провлачено изскърцване на спирачките, за да избегне сблъскване, младежът винаги изтръпваше. На едно кръстовище червените светлини светнаха и ги заставиха да спрат, а от двете страни човешкият поток се втурна като порой, както когато изплашена тълпа хукне да бяга от някое полицейско нападение. За възбудения Чарли тази навалица беше съвсем различна от английските тълпи — по-подвижна, по-оживена. Когато погледът му падаше върху някоя девойка, тръгнала сама, може би някоя модистка или машинописка, която се връща от работа, въображението му си я представяше, че отива при любимия си. А видеше ли някоя двойка, притиснати под един чадър — някой млад мъж с брада и широкопола шапка, а до него девойка с кожена яка около врата си, тръгнали заедно толкова блажени и опиянени от близостта си, че не виждаха нито дъжда, нито бързането на тълпата около тях, тогава в сърцето му се надигаше пламенна, почти болезнена радост. При едно спиране таксито застана редом с една елегантна лимузина. В колата седеше дама със зибелиново манто, с добре очертан образ и устни, с невероятно благороден профил на лицето. Преспокойно можеше да бъде херцогиня Германт на връщане от някакъв прием с чай на път за своя дворец на булевард Сен Жермен: славно нещо е да си на двадесет и три години и да идваш за първи път сам в Париж!