— Ех, че славно ще прекарам!
Хотелът беше по-внушителен, отколкото Чарли си го беше представял. По фасадата, по нейните архитектурни украси се долавяше нещо от изящния стил на покойния барон Hausmann. Гостът разбра, че стаята му била запазена, Саймън обаче не оставил нито писмо, нито каквото и да било друго поръчение. В хотела, противно на очакванията му, не го посрещна някакъв прислужник с мръсна престилка и със зловещо изражение на небръснатото си лице, а един любезен директор в редингот; директорът го заговори на безупречен английски и веднага го отведе в стаята му, която беше подредена съобразно изискванията на хигиената и имаше две легла, но директорът го увери, че ще плаща само за едното. После с видима гордост му показа банята. Щом остана сам, Чарли се огледа, той очакваше да види малка стаичка с тежки завеси от матов рипс, с дървено легло с грамаден пухен юрган и стар махагонов гардероб с голямо огледало; беше очаквал да види употребявани фуркети, пръснати по тоалетката, а в чекмеджето на нощната масичка червило и някой счупен гребен, между чиито зъби още стърчат няколко небоядисани косми; Неговото романтично въображение така си беше представяло очакваната студентска стая в Латинския квартал. А тук — баня! Пълна противоположност на желанията му! Тази стая преспокойно можеше да бъде в някой евтин швейцарски хотел, в каквито често бе живял заедно с родителите си. Чиста, гола, неприветлива. Дори и неговото въображение не можеше да й вдъхне каквато и да е тайнственост. Той с нежелание се залови да подрежда дрехите, които извади от куфара си. Окъпа се. Прие като неуважение от страна на Саймън отсъствието му на гарата при неговото пристигане и липсата поне на една бележчица с две думи. Ако Саймън не му се обади, ще трябва сам да вечеря. Родителите му и Патси сега сигурно са вече в Годалминг; там се е събрала весела компания: двамата сина на сър Уилфред с жените си и двете племеннички на лейди Тери-Мейсън.
Ще свирят, ще играят, ще танцуват. Чарли почти съжали, че не бе отхвърлил предложението на баща си да прекара в Париж празниците. Внезапно през ума му мина мисълта, че Саймън може да е заминал ненадейно по някаква работа на вестника си и в бързината си е забравил да го уведоми. Сърцето му се сви.
Саймън Фенимър беше най-старият приятел на Чарли. Всъщност главната причина за това той примамливо пътуване до Париж беше именно желанието му да прекара няколко дни със Саймън. Двамата заедно учиха в едно частно училище, а по-късно и в Ръгби; заедно учиха в Кеймбридж, но в края на втората година Саймън напусна, защото се беше убедил, че само си губел времето; тогава бащата на Чарли го устрои на работа в лондонския вестник, чийто парижки дописник от няколко години беше Саймън. Той беше сам в живота. Навремето баща му служеше в индийското Отделение за горите; докато още Саймън беше малък, баща му се разведе с жена си, защото тя му изневеряваше безразборно. Тя напусна Индия, съдът отсъди малкия Саймън на бащата; детето бе изпратено в Англия и отгледано в дома на един свещеник, до училищна възраст. Саймън скоро изгуби дирите на майка си и изобщо не знаеше дали е още жива. Баща му почина от възпаление на черния дроб, когато Саймън беше на дванадесет години и му останаха само смътни спомени за един слаб, мършав мъж, с жълто набръчкано лице и тънки устни. Баща му остави толкова пари, колкото Саймън да завърши образованието си. Лесли Мейсънови се смилиха над нещастното момче, останало само на света, и си вмениха в дълг да се грижат за него. То редовно прекарваше голяма част от ваканциите си при тях. Като юноша Саймън израсна тънък и висок, с бледо лице и черните му очи изглеждаха грамадни; с гъсти прави кестеняви коси, които вечно изглеждаха като невчесани, с голяма чувствена уста. Приказлив, много приказлив за възрастта си, много схватлив. Страстно обичаше да чете книги. В него нямаше нито следа от сдържаност, от тази тъй привлекателна черта от характера на Чарли. Венеция Мейсън не можа да го обикне, въпреки всичките си усилия. Непонятна й беше слабостта на Чарли към него, след като бяха толкова различни по характер. Според нея Саймън беше бъбрив и горделив. Изобщо не можеше да прецени чуждите добрини; каквото и да правеха за него, приемаше го като нещо напълно естествено и заслужено. Тя се съмняваше, че момчето нямаше особено високо мнение за нея и за Лесли. Често, когато Лесли започваше да говори за нещо интересно разумно и сериозно, какъвто навик имаше, Саймън се заглеждаше в него и в големите му черни очи светваше иронично пламъче, а чувствените му устни се свиваха саркастично. Изглежда, Лесли му се виждаше простичък, а дори и малко глупав. Често, когато прекарваха заедно спокойни, задушевни вечери и започваха да говорят за това или онова, Саймън изведнъж ставаше сериозен и се унасяше в мисли, заглеждаше се в празното пространство, сякаш се намираше далеч от тях в мислите си, на цели километри, а след известно време вземаше някоя книга и започваше да чете, като че ли беше съвсем сам в стаята. Човек неволно оставаше с впечатлението, че момчето намира разговора им за съвсем безинтересен и не заслужава да го слуша. С други думи извънредно неучтиво държание, но Венеция Мейсън се упрекваше: „Горкото момче, никога не е имало от кого да се научи на добри обноски. Трябва да се държа мило с него. Трябва да го обичам.“