Никола Вапцаров
Една малка кооперация, за която нищо не сте чули досега
Карай направо, хее оттатък, отсреща карай!
А че направи му път де! Не виждаш ли? Човекът се мъчи. През гюбрето ли да кара? Посрини малко отсам.
Онзи, който караше количката с голяма цинкова тава отгоре, се поусмихна и изтърси на посоченото място три неразпрани волски шкембета.
Няма повече. Сега ще докарам и последната количка. — Битти. — Той избърса челото си с опакото на ръката и пое пак.
Тези бяха първите думи, които чух, когато влязох в шкембеджийско-пачеджийското отделение на столичната кланица. Някой ще каже:
— Ама тема за репортаж! Ама проза!
Чакайте! Не бързайте толкова! Все ще научим нещо от тези хора!
Помещението е почти под земята. То е дълго около петнадесет метра и с циментовите си греди, които опасват стените и тавана, напомня дълъг сводест мост. По пода — кръв и нечистотия. На средата — голям куп току-що извадено от шкембетата гюбре. Тук работят десетина души, препасани със зеленикави водонепромокаеми престилки и обути в гумени ботуши. Иначе не би могло и да се работи — навсякъде се разлива вода, навсякъде е влажно и нечисто. И работят хората. Никой не обръща внимание, че е влязъл чужд човек. До мене има намотан маркуч и един скулест младеж идва и почва да го размотава и навярно от досада засвирва.
Аз, разбира се, не се стеснявам. Познавам аз горе-долу психиката на трудещия се човек. Едва ли има да го ядосва нещо повече от това, когато го гледащ, когато си бръкнал с ръцете си с джобовете, а той се поти. И после връзката, меката шапка и чистотата, която лъха от тебе, поставя между ви някаква преграда.
— Слушай, младеж — казвам аз, — колко души работите тука?
— Различно. Девет, десет… както се случи.
— А какво всъщност работите?
— Ами нали виждате порим, чистим, мием… Това. Друго няма.
— Момъкът издърпа маркуча и каза почти строго:
— Пазете се, ще ви изцапам.
— Е де, дано съм се цапал повече от вас.
Думите ми постигнаха ефекта, който очаквах. Момъкът ме погледна недоверчиво, погледна лъснатите обувки и не устоя:
— Че къде сте се цапали повече от нас?
Казах му аз, казах му само името на една фабрика, в която съм работил, и той се издаде:
— И нашето е мръсно, но вашето никъде го няма.
Гласът му беше грапав, но дълбоко някъде аз чувствувах дружески нотки. По едно време дори той съвсем се размекна:
— Прощавайте!… Нали така, като ви гледа човек — съвсем от друга черга сте, а то, кажи-речи, пак от същата.
— Не ви ли е студено тука?
— Че е студено — студено е. Сега нищо, но през зимата да видите. Не може, работата е такава — вода, цимент. Пък и врати няма — раззинато е като хамбар. Колички идват ту от едната, ту от другата страна. Студено е, но като работи човек, не чувствува толкова.
— Нещо друго да кажете?
— Няма какво. Право ви казах още в началото. Тука ние разпорваме шкембетата, изкарваме боклуците и ги измива ме със студена вода. Горе има друго отделение — разгледайте него. А сега, прощавайте, другарите ми, знаете, ще се мръщят.
И право — клинчи ли един, другарите на гърба си трябва да го носят.
Онзи с количката пак дойде.
— Аз свърших вече. Отивам горе да помагам на другите.
— Че то и аз ще отида — се обади друг, — и за мене вече работа няма.
Моят познайник пошушна нещо и на двамата. Те ми дадоха знак с глава и тръгнахме за второто отделение. То се намира точно над първото и големината му е почти наполовина от него. По стените паропроводни тръби, които стигат до два големи цилиндрични казана. От тях излизат тежки изпарения. Душно е. В левия казан са поставени, увиснали на пръчки, телешки н волски крака, а в десния плуват промитите шкембета. Тук става, така да се каже, генералното прочистване на краката и шкембетата.
Аз вече имам неофициалната карта на репортажист, която струва повече от журналистическата карта, защото хората ме чувствуват за „съвсем от тяхната черга“ въпреки връзката и меката шапка. Питам един черен мъж:
— Колко ви плащат?
— Че как да кажа? Колкото си изкараме.
— Не сте ли на надница?
— На парче сме.
— Е, ти колко вадиш на ден?
— Осемдесет, сто, сто и двайсет лева.
— Ами онзи там — дето стърже?
— Че и той толкова.
— Ами този на казана?
— И той толкова.
— Та еднакво ли изкарвате на ден бе, джанъм? Това е човешка ръка. Трябва сръчност. Не всеки еднакво може. Нали казваш, че на парче работите?
На човека му стана криво, че не мога да разбера очевидно проста работа, и извика:
— Пешо, ела тука, ела да се разберете.
При мене дойде сухичък момък, избърса се о дочения панталон и ми подаде ръка за запознаване.