— Какво не можете да се разберете?
— Не че не можем, но ми е чудно — как така всички еднакво парчета изкарвате за един работен ден.
— Еее, как еднакво! Не може еднакво — кой ви каза това?
— Човекът ми каза, че еднакво пари получавате. А нали работите на парче?
— Сега разбрах каква е работата. Вярно е това, че работим на парче и че еднакво пари получаваме. Само че ние тука сме задруга, ние сме нещо такова… нещо като кооперация. Изработваме примерно триста шкембета на ден. Те правят примерно 4000 лева. Тези пари си ги делим по равно. Това е всичкото. И иначе може да се работи, само че не струва. Ще ми се паднат някой път такива, които се чистят мъчно, и няма да мога за хляба да хвана. Така е по-добре. И после другарството така не страда. Не се гледаме накриво, помагаме си, по-близки ставаме. Ето на — мобилизираха някои от нас. Ние и тях поддържаме. Получават си хората, колкото всеки от нас. Аз бях два месеца войник. Идвам си и другарите ми броят, значи, 5000 лева. „На, казват, това ти се полага.“ Взимам аз парите и си купих радио. Сега вечер все на него кисна. Въртя от единия край на скалата до другия. Слушам някой приказва отдалече, от Алжир, не разбирам нищо от приказката му, но като че ли виждам и него, и къщите, и палмите, и всичко. Хубава работа! — В очите на момъка се разгоряха въглени. Той махна с ръка и после замълча.
— Та харесвате ни уредбата, значи!
— Много! По-хубава солидарност и не може да се иска днес.
— През лятото да ни видиш — вземаме си общо сухоежбина и хайде отвън на тревата. По-сладко ни е, когато сме заедно.
Аз си тръгнах. Зад мене някой се обади:
— Минете и през агнешката черварница, и те са от нашата кооперация.
През агнешката черварница не минах — нямах време.
На двора едър селянин бе потирил няколко избягали агнета, решили да протестират поне преди смъртта си. Кому ли се умира?