Джак се уви в дрехата си и изчезнахме в тъмнината — сенки сред сенките.
Свършихме работата си бързо и всички останаха доволни, с изключение на старото куче. Подобни времена са рядкост, подобни времена са мимолетни, но винаги ярки, когато ги уловиш, измериш и обесиш, за да можеш да ги съзерцаваш по-късно, в тежки моменти, в просторните зали на паметта, на фона на пламтящия огън.
Простете ми. Новата луна, както казват, подтиква към размисли. Време е да направя обиколката си. След това пак ще влача.
18-и октомври
При първото си излизане вчера го замъкнах още по-нататък в храсталаците, но не успях да стигна до края им. Уморих се. Джак бе погълнат от находките си. Полицията претърсваше района. Викарият също бе излязъл и окуражаваше търсещите. Спусна се нощта и не след дълго аз пак се върнах в храсталаците, за да влача трупа, като пътьом пропъдих няколко гадинки.
Работих около час, като си позволих на няколко пъти да си почина, когато разбрах, че вече не съм сам. Беше по-едър дори от мен и завидях на безшумните му стъпки — сякаш се бе откъснало парче от нощта и се прокрадваше към по-осветени места. Изглежда разбра, кога долових присъствието му и се спусна към мен на големи, леки скокове — най-голямото куче, което съм виждал извън Ирландия.
Поправка. Когато приближи, разбрах, че всъщност не е куче. Беше огромен сив вълк, който се спускаше към мен. Бързо възстанових в главата си всичко, което знаех за привичките на тези типове и започнах да отстъпвам назад от трупа.
— Можеш да го вземеш — казах му. — Нямам нищо против. Но не е в най-добрата си форма, все пак.
Той се приближи още повече. Чудовищни челюсти, големи светещи очи… И изведнъж седна.
— Значи ето къде е бил — каза вълкът.
— Какво?
— Изчезналият труп. Смрък, ти увреждаш веществено доказателство.
— Увреждам веществено доказателство, което е достатъчно увредено. Кой си ти?
— Лари. Талбът.
— Можеше да ме излъжеш и нямаше да разбера! Помислих, че си… голям сив вълк… ох!
— Аз съм и това.
— Така значи, а? Преобразил си се. Но това е тъмното на луната.
— Така е.
— Хубав номер. Как го правиш?
— Мога да го направя, когато поискам с помощта на някои ботанически средства, при което запазвам разсъдъка си изцяло… Освен ако луната е пълна. Тогава, без да искам, изпадам в някои нежелателни състояния.
— Вероятно. Пощуряваш.
— Повълчавам.
— А защо си тук?
— Проследих те. Това е най-любимото ми време от месеца, когато няма никаква луна, за да ме безпокои. Само че изоставих удоволствието, за да проуча някои неща и се наложи да поговоря с теб. И дойдох, за да те потърся. Какво изобщо правиш с този труп?
— Опитвах се да го замъкна до реката, за да го изхвърля. Някой го бе оставил близо до дома и се боях, че ще заподозрат Джак.
— Ще ти помогна.
Веднага щом го изрече, той улови трупа с челюстите си и го помъкна, крачейки назад. Не се напрягаше и не засичаше като мен. Просто ходеше, а дори набираше скорост. не виждах как мога да му помогна. Ако хванех трупа някъде, само щях да го забавя. Подтичвах край него и гледах.
След около час стигнахме до брега на реката и с облекчение видяхме как водата поглъща трупа.
— Не мога да ти кажа колко щастлив се чувствам — обадих се аз.
— Току-що ми каза. Да се връщаме.
Върнахме се, но не спряхме у дома, а продължихме нататък.
— Накъде отиваме? — попитах аз накрая, когато на втория кръстопът той зави наляво.
— Казах ти, че тръгнах да те търся, защото исках да поговоря с теб. Но първо искам да ти покажа нещо. Ако правилно съм преценил времето, сега трябва да е към полунощ.
— Наближава — съгласих се аз.
Приближихме местната църква. Вътре се виждаше слаба светлина.
— Предната врата вероятно е заключена, но ние и без това не искаме да влезем през нея — каза той.
— Ще влизаме ли?
— Това е моето намерение.
— Влизал ли си и друг път?
— Да. Познавам вътрешността. Ако няма никой, ще минем през задната врата, след това през малък вестибюл, ще завием наляво и ще минем по малко коридорче. Оттам ще можем да влезем във вестиария.
— И после?
— Ако заемем подходящи места, ще видим нещо.
— Какво?
— Аз сам изгарям от любопитство. Хайде, ще разберем.
Заобиколихме сградата и се ослушахме. Лари реши, че няма никой и се изправи на задните си крака — в тази поза изглеждаше много по-грациозен от мен, но пък беше я и практикувал повече. Той улови дръжката на вратата с предните си лапи, натисна я и бутна леко.
Отвори и влязохме. Затвори също толкова безшумно. Минахме по описания маршрут, застанахме във вестиария и успяхме да заемем подходящите места, за да видим каквото трябва.