Навлязохме в гората.
— Така — каза тя след малко, — ако Графа има още едно или две обиталища, ще трябва да разберем дали се е установил в тях преди или след смъртта на луната.
— Да — съгласих се аз. Всичко замръзваше в тази точка. Смърт, преместване, излизане на играч — всички тези неща можеха да внесат промяна преди това. После можехме да се убиваме едни други или да се местим, колкото си искаме, без да нарушим геометрията на схемата. — Ако имаше как да накараме Игличката да проговори, щяхме да разберем.
— Хъм — каза Негасена вар.
Докато крачехме сред дърветата ми хрумна, че може и да греша, че може би съм дал правилната информация. Все пак, струваше ми се, че тежестта на присъствието на Лари — заедно с тази работа с очакването, за която говореше — правеше влиянието му върху Играта твърде голямо, за да не го броя за участник, независимо дали събираше съставки, дали плетеше магии за двубой, за защита, за отваряне и затваряне или не. Ако го включех — заедно с викария, — трябваше да е онази голяма къща, а не църквата. А и наскоро ремонтираната постройка изглеждаше достатъчно стара, за да има някъде наоколо параклис или нещо, което е било параклис.
Освен това нямаше да е зле да разкрия истинската същност на викария. Веднага щом научеха за него, другите щяха да предприемат неща, с които да осуетят усилията му.
— Е, какво ще кажеш за следенето на Графа? — попитах аз.
— Хайде да изчакаме малко, Смрък — просъска Негасена вар. — Няма нужда да казваме на другите засега. Освен това ми хрумна доста по-добър начин да разберем какво прави Графа.
— Дори ако циганите са около него?
— Да.
— Какво си наумила?
— Остави ме да действам самостоятелно ден-два. Обещавам ти, след това ще ти кажа. Това е добра идея, защото ти си по-добър изчислител от Растов.
— Добре. Ще изчакаме.
Прибрах се у дома, направих бърза обиколка, заварих всичко в ред и отново излязох.
Не беше трудно да проследя циганите, защото те не се бяха отклонили от пътя до самото си местоназначение — една ливада недалеч от къщата на Лари. Скрих се по кучешки в едни храсталаци и в продължение на час-два наблюдавах как устройват бивака си. Не научих нищо съществено, но пък беше шарено.
След това чух звуци откъм пътя и насочих вниманието си натам. Приближаваше старомодна каляска, теглена от два уморени на вид коня. Пренебрегнах я, докато не зави по разклона към къщата на Лари Талбът.
Изоставих скришното си място и се отправих натам. Стигнах точно навреме, за да видя как кочияшът помага на възрастна дама да слезе от превозното средство. Приближих се още, минавайки покрай няколко стари дървета, срещу посоката на вятъра, а в това време старата дама се придвижи до пътната врата на Лари с помощта на бастун от черно дърво. След като стигна, тя вдигна чукчето и го пусна.
Лари отвори и двамата поговориха кратко. Не можах да чуя какво си казват, но не след дълго той се отмести и тя влезе.
Много странно. Заобиколих отзад и започнах да надничам през прозорците. Видях, че седят в гостната и разговарят. Малко по-късно Лари изчезна за малко и донесе поднос с чаши и гарафа шери. Той наля, двамата отпиха и продължиха разговора си. Мина поне половин час.
Най-накрая те станаха и излязоха от стаята. Аз отново тръгнах покрай къщата, за да видя къде са отишли.
Видях ги в осветяваното през тавана помещение, където Лари отглеждаше растенията си. Водеха оживен разговор и често жестикулираха към флората. Това продължи близо час, след което пак се върнаха в гостната, за да си налеят още шери и да продължат да си приказват.
След това повикаха кочияша и Лари го натовари с посадъчен материал от оранжерията. Придружи ги до каляската и се сбогува сърдечно.
Започнах да се разкъсвам от колебания дали да проследя каляската или да отида при Лари. Докато тежкото превозно средство се отдалечаваше с тътен, си дадох сметка, че не съм в състояние да се сдържа — може би глупашки, защото мога да разговарям с Джак само между полунощ и един часа. Изтичах при Лари.
— Коя беше тази дама? — попитах го аз.
Той се усмихна.
— Здравей, Смрък. Как си?
Повторих въпроса си, надявайки се сродният му с моя кучешки дух да му позволява да ме разбира през цялото денонощие.
— Възхитителна жена — отвърна той. — Името й е Линда Ендърби. Вдовица на офицер от Индия, загинал през Въстанието. Тя и слугата й наскоро се преместили в една къща наблизо, която ремонтирали. Градът се оказал прекалено скъп за нея, а и доста шумен. Посети ме, защото иска да се запознае със съседите си. Освен това е запалена по ботаниката като мен. Проведохме възхитителен разговор за папратите.