— О! — казах аз и подредих мислите си. — Дойдох тук, за да наблюдавам циганите. Струва ми се, че напоследък всичко е свързано с Играта.
— Циганите може би са — каза Лари. — Аз и те сме от доста стари времена.
— Чух, че Графа понякога ги използвал.
— И това е вярно. Съвсем скоро ще трябва да проучим въпроса.
— Обезпокоих се за безопасността ти — казах аз искрено.
— Не е било нужно, Смрък. Тя е интелигентна и много приятна дама. Ще влезеш ли? Имам говежда яхния, която…
— Не, благодаря — отвърнах аз. — Имам още няколко задачи. Благодаря още веднъж за помощта онази вечер.
Лари се усмихна.
— Не ми костваше нищо. Ще поговорим пак — каза той и се прибра у дома си.
— Да — казах аз.
Върнах се бавно, замислен. Докато наблюдавах, бях доловил миризмата й и знаех, че Линда Ендърби и слугата й са Големия детектив и неговият придружител.
Вятърът носеше листа. Едно от тях влезе в устата ми и аз го изплюх. Темпото се ускоряваше.
Когато наближих къщата ни, от нивата край пътя долетя тихо „мяу“.
— Гри? — повиках я аз.
— Да.
— Добре. Исках да говоря с теб.
— Какво съвпадение — каза тя.
Обърнах се и влязох в нивата. Грималкин стоеше на мястото, където бяхме намерили трупа на полицая.
— За какво? — попитах аз, когато стигнах там.
— Реших да не си играя игрички с теб. „Динг, донг, дел“ — както казва МакКаб.
— О… добре.
— Помислих си, че трябва да знаеш това… Когато викарият излезе с групата за издирване, най-напред я доведе тук.
— О!?
— Да. Трябва да е знаел къде е трупът. Искал е да го намерят и да насочат подозренията си към Джак.
— Колко интересно.
— А откъде би могъл да знае къде е трупът, ако сам не го е оставил тук? Смрък, викарият стои зад всичко това.
— Благодаря ти.
— Няма защо.
Казах й къде са циганите. Беше ги видяла да минават. Казах й също, че имаме нова съседка, Линда Ендърби, която бе отишла да се запознае с Лари.
— Да, видях я. Преди това се отби да се види с господарката ми. Очарова я. Проявяваше интерес към билките и майсторското готвене.
— Джил готви майсторски?
— Да. Отбий се малко по-късно и ще ти дам някои отбрани неща.
— С удоволствие. Всъщност и без това искам да те взема малко по късно. Трябва да ми помогнеш в едно разследване.
— На какво?
Не можеше да ми помогне, ако не й кажа истината. Разказах й за заключенията, до които достигнах на хълма, в кръга от препикани камъни, за приключенията си с Негасена вар, за нейните разсъждения, касаещи циганите, за другите неща, които бях научил за викария, за ремонтираната къща. Казах й всичко, освен че Големия детектив е установил домакинството си наблизо и че мога да говоря с Лари Талбът по всяко време на денонощието.
— Докато бродех снощи — продължих аз, — открих счупен прозорец на избата. Достатъчно голям, за да може да мине котка.
— И искаш да вляза вътре, за да проверя дали няма параклис?
— Да.
— Разбира се, че ще го направя. Аз също трябва да знам.
— Кога да мина да те взема?
— Веднага след мръкване.
След това поскитах малко, за да подредя мислите си. Стъпките ми ме отведоха до църквата. На покрива й бе кацнал голям гарван албинос, който ме наблюдаваше с розовите си очи. Заобиколих мястото, за да доведа нещата докрай и отзад забелязах закръгления кочияш да храни конете си. Линда Ендърби бе дошла да посети викария.
20-и октомври
Снощи се отбих при Грималкин, съгласно поканата и господарката й наистина ми сложи паничка храна на стъпалата пред задната врата. Тогава разбрах, че Джил е далеч по-млада, отколкото си мислех — беше свалила Смахнатите си дрехи и бе пуснала косата си да пада свободно, вместо да я завърже на тила си или да я скрие със забрадка. И наистина се оказа добра готвачка. Не помня откога не бях ял толкова вкусно.
След това с Грималкин се отправихме към ремонтираната къща. Нощта бе удивително ясна, небето беше обсипано със звезди.
— Току-що ми хрумна, че се интересуваш от птици — казах аз.
— Разбира се.
— Виждала ли си в околността един гарван албинос?
— Да, няколко пъти, на различни места. Защо?
— Хрумна ми, че може да е придружителят на викария. Но това е само предположение, защото го видях наблизо.
— При това положение, ще го наблюдавам, разбира се.
В далечината мина човек с арбалет. Движеше се в обратна посока. Ние спряхме и изчакахме да се отдалечи.
— Това той ли беше? — попита тя.
— Член на среднощното сборище — отвърнах аз. — Но не самият той. Друга е миризмата. Все пак ще запомня и тази.
По небето преминаха високи прозрачни облаци, които фосфоресцираха на звездната светлина. Ветрец разроши козината ми.