— Някога ловях плъхове и се хранех от боклукчийските кофи — каза внезапно Грималкин. — Гаменчетата са убивали котенцата ми, измъчвали са ме, окачали са ме да вися за опашката. Това беше преди да ме намери господарката ми. Тя е била сираче, отраснало на улицата. Нейният живот е бил дори по-лош от моя.
— Съжалявам — казах аз. — И аз съм преживявал лоши времена.
— Ако пътят е отворен, нещата трябва да се променят.
— Към по-добро?
— Може би. От друга страна, ако не е отворен, ако не е отворен, пак могат да се променят.
— Към по-добро?
— Да пукна, ако знам, Смрък. Кой дава пет пари за една гладна котка, освен няколко близки приятели?
— Може би това е останало на всички ни, независимо как ще се развие голямото шоу.
— И все пак…
— Да?
— Трудните времена наистина карат да се прояви революционерът у всеки, нали?
— Така е. Също така, понякога се проявява и цинизмът.
— Както при теб?
— Предполагам. Колкото повече се променят нещата…
— Значи това е тази къща — каза тя неочаквано и спря, за да разгледа голямата сграда, появила се пред очите ни. Някои прозорци светеха. — Никога досега не бях идвала насам.
— Нищо необичайно във външния й вид — отбелязах аз. — И… хъм… няма кучета. Ела. Да разгледаме отблизо.
Така и направихме. Обиколихме къщата, надникнахме в прозорците и установихме, че Големия детектив — трябваше да му признаем всеотдайността, с която се бе посветил на ролята си, защото все още беше с рокля — е в голямата гостна и чете под портрета на кралицата. Единственият му пропуск, ако може да се каже така, бе, че от време на време подръпваше от голяма лула, която през останалото време стоеше на стойка върху масата вдясно от него. Придружителят му беше в кухнята, където приготвяше нещо за хапване. Имаше и много тъмни стаи. До кухнята забелязахме стълби, които водят надолу.
— Ще трябва да се изкача оттук — каза Грималкин. — Когато стигна горе, ще мина през кухнята, ако той не е там и най-напред ще проуча далечната страна на къщата. Ако още е там. ще мина по коридора към отсамната страна и ще проуча всички тъмни стаи.
— Планът ти е добър, струва ми се — казах аз.
Спуснахме се на земята и намерихме прозореца на избата.
— Успех! — пожелах й аз, когато влезе.
Върнах се на прозореца и започнах да наблюдавам кухнята. Мъжът не бързаше да излезе оттам и похапваше, докато изчакваше някаква вода да заври. Извади чиния, изрисувана с листа, и някаква купа от шкафа, похапна пак, потърси някакви прибори в чекмеджето, измъкна от другия шкаф една порцеланова чаша — от тези, със златен ръб и златно цвете вътре, които имат всички, пак похапна… Най-накрая Грималкин се появи в горния край на стълбата. Не знам колко време остана там — без да мърда, нащрек. Когато човекът се обърна с гръб, тя се шмугна в коридора. Тъй като там не можех да я наблюдавам, обиколих къщата няколко пъти, за да убия времето.
— Проверяваш новите съседи, а, Смрък? — чух глас от едно дърво на изток.
— Винаги е полезно да вършиш работата си докрай — отвърнах аз. — А какво правиш ти, Нощен вятър?
— Същото. Но тя не е Играч. Почти сигурни сме в това.
— Така ли? Запознахте ли се?
— Да. Тя посети господарите днес. Имат чувството, че е безобидна.
— Радвам се да чуя, че има и такива.
— За разлика от викария, а?
— Говорил си с Негасена вар.
— Да.
— Мислех, че сте скарани. Някой ми каза, че си го пуснал в реката.
— Скарахме се — отвърна той. — Но после загладихме нещата.
— Ти какво му каза в замяна за викария?
— Къде се храни Игличката нощем. Може би иска да го причака и да го изяде. — Нощен вятър се изкиска — нещо средно между бухане и въздишка. — Би било забавно.
— Не и за Игличката.
Той пак се изкиска.
— Нали? Сякаш го чувам като крещи: „Ей, това не е смешно!“ После „глът!“ и всички ние ще се смеем последни.
— Никога не съм ял прилепи — казах аз.
— Не са лоши. Малко са солени. Слушай, след като така и така попаднах на теб, искаш ли да свършим една работа? Не е кой знае какво, но обикновено се задоволяваме с каквото имаме на разположение.
— Обикновено — отвърнах. — Какво имаш на разположение?
— След като научих за викария, наминах към къщата му. Срещнах придружителя му…
— Голям бял гарван. Виждал съм го.
— Хъм. Както и да е, реших да подходя директно. Отлетях при него и се представих. Всъщност е гарга и се казва Текела. Изостанала е в Играта и се стреми да навакса. Не беше в състояние да ми каже кой знае какво в замяна, но пък искаше само списък на играчите и техните придружители. Ако не аз, щеше да й ги каже някой друг, така че реших да проверя с каква информация разполага. Най-напред, знаеше, че си един от нас, а също и приятелката ти, която яде птици. Видяла те е преди няколко нощи да влачиш труп към реката заедно с друго голямо куче. Това е убитият полицай, нали?