Той разпери крила и отлетя на юг. Проследих го с поглед, докато изчезна в нощта. Забележително.
Обиколих къщата още веднъж и проверих няколко прозореца. Тогава чух да се отваря задната врата. По това време бях отпред, така че се втурнах нататък и се скрих зад едно дърво.
— Добро котенце — каза Големия детектив с добре овладян фалцет. — Ела ни на гости пак.
Той сложи Грималкин на задната стълба и затвори вратата. Аз се прокашлях, но тя остана там, за да се оближе и след малко тръгна в противоположната посока. Изведнъж се оказа до мен.
— Добре ли си? — попитах аз.
— Всичко е наред. Да вървим.
Тръгнах на юг.
— Тази възрастна дама има добра памет — отбеляза след малко Грималкин.
— В какво отношение?
— Слугата й се върна неочаквано в кухнята и ме видя. Старата дама чу гласа ми, дойде и ме повика по име. Беше много мила. Дори ми даде паничка мляко, което се почувствах задължена да изпия. Кой би си помислил, че има хора, способни да разгледат една котка достатъчно добре, за да я запомнят? Да не говорим, че помнеше и името ми!
— Може би обича котки. Трябва да е така, щом те е нахранила.
— Тогава би трябвало да има своя. Но тя няма. Нямаше никакви признаци за котка.
— Тогава значи наистина има добра памет и набито око.
Пресякохме пътя и продължихме нататък.
— И аз така си помислих. Все едно. Преди да ме открият, успях да разгледам доста добре.
— Е, и?
— Има една стая без прозорци. На стената в дъното има ниша. Каменна е, между другото. Доста промени са направени в тази къща. Както и да е. Нишата изглежда достатъчно голяма, за да побере олтар. В камъка са вдълбани и няколко малки кръста и надписи на латински… струва ми се.
— Добре — кимнах аз. — До известна степен.
— А по-нататък?
— Нощен вятър знае за това. Докато беше вътре, той дойде при мен и поговорихме. Между другото, името на гарвана албинос е Текела. Всъщност е гарга.
— Той познава ли я?
— И беше права за викария… Церемониално убийство… защото се е включил в играта късно.
— Струва ми се, че доста сте поприказвали.
— Така е. Ще ти разкажа.
— Има ли някаква конкретна причина да вървим насам?
— Да. Това е част от всичко останало.
Продължихме на юг и леко на запад, докато й разказвах нещата, които бях научил. Въздухът стана влажен и небето притъмня като мастило. След малко чухме небесната артилерия.
— Значи искаш отново да надзърнеш в прозорците на Добрия доктор?
— Да.
— Котките не обичат да се мокрят — отбеляза тя, след като времето съвсем се развали.
— Кучетата също — казах аз и добавих: — Който и да победи, ще продължава да вали.
Грималкин издаде ритмичен, музикален звук, който наподобяваше смях — най-близкото подобие, на което беше способна.
— Това е истина — каза тя малко по-късно. — Сигурна съм. Колко пъти през столетието на празника на Вси светии има пълна луна? Три? Четири?
— Различно — отвърнах аз. — По интересният въпрос обаче е в колко от тези случаи се събират подходящите хора, за да се опитат да отворят или затворят.
— Нямам представа. Това ти е за първи път, разбира се.
— Не — казах аз, но не продължих, защото знаех, че съм се издал.
Продължихме под дъжда към осветеното място и вървяхме по пътя, тъй като там нямаше мокри неща, които да се отриват в козината ни.
Когато наближихме, видях, че пътната врата на къщата е отворена и от нея струи светлина. Някой крачеше по пътя към нас. При следващата мълния, която украси къщата с корона от ярки тръни, видях, че това е един много едър човек. Походката му бе непохватна, но се придвижваше бързо. Беше облечен с дрехи, които не му бяха по мярка и веднага забелязах, че лицето му не е оформено както трябва. Беше несиметрично. Той спря пред нас и се олюля, завъртя главата си наляво и надясно. Втренчих се в него изумен. Дъждът пречеше на миризмите да се разпространяват и не долових нищо, докато не се приближи достатъчно. След като успях да го подуша, ми се стори още по-странен, защото той изпускаше сладникавата, болезнена миризма на смърт. Движенията му не бяха агресивни и ни наблюдаваше с нещо сродно на детското любопитство.
На вратата на къщата изведнъж се появи висока фигура и се вгледа в нощта. Беше с бяла престилка.
Едрият човек пред мен се наведе и се втренчи в лицето ми. Бавно, дружелюбно той протегна лявата си ръка и ме погали по главата.
— Добро куче — каза той с дрезгав, хриптящ глас и пак ме потупа. — Добро куче.
След това насочи вниманието си към Грималкин и със светкавично движение, за разлика от преди малко, я сграбчи от земята и я сложи до гърдите си.
— Котенце — каза той. — Хубаво котенце.