Започна да я гали непохватно с другата си ръка. Дъждът се стичаше по лицето му, беше напоил дрехите му.
— Хубаво…
— Смрък! — изпищя Грималкин. — Боли ме! Много стиска!
Започнах да лая незабавно, надявайки се да отвлека вниманието му и да я пусне.
— Ей! — извика мъжът от къщата. — Върни се! Трябва да се върнеш веднага!
Продължих да лая и мъжът хукна към нас.
— Поотпусна ме малко, но все още не мога да се освободя — каза ми Грималкин.
Явно объркан, едрият мъж се обърна към приближаващата фигура, после пак към мен. Оказа се, че към нас идва Добрия доктор. Продължих да лая, тъй като изглежда имаше полза от това.
Добрия доктор застана до гиганта и сложи ръка на рамото му.
— Валят кучета и котки, както виждам — каза той.
Гигантът се обърна към него и се втренчи в лицето му, явно неспособен да реагира на такова покоряващо остроумие, а аз престанах да лая.
— Кученцето иска да пуснеш котенцето на земята — каза му той. — Котенцето също иска да слезе. Остави го и ела с мен. Нощта не е добра за разходки навън… с този ужасен дъжд.
— Недобра нощ — отговори едрият.
— Точно така. Остави котето и ела с мен.
— Лош… дъжд — каза едрият.
— Наистина. Котка. Долу. Веднага. Ела. Веднага. С мен.
— Котка, котенце, долу — каза едрият, наведе се напред и внимателно остави Грималкин на пътя. Когато се изправяше, погледът му срещна моя.
— Добро кученце — каза той.
— Не се съмнявам — кимна Добрия доктор, улови го за лакътя с две ръце и го обърна към къщата.
— Да се махаме оттук — прошепна Грималкин и се махнахме.
21-и октомври
Нещата стават неспокойни, но затворите им все още вършат работа. Тази сутрин се отбих при Лари, за да му предложа да отговаря на името Щастливко, ако някой от горските обитатели го нарече така по време на броденията му. Това наложи да го осведомя за спекулациите около статуса му. Той се съгласи да проявява внимание при излизанията си. Разказах му и всичко останало, тъй като го смятах за партньор. Всичко, с изключение на истинската самоличност на Линда Ендърби. Не исках да унищожа илюзиите му по отношение на добрата възрастна дама, чиято компания му бе доставила толкова голямо удоволствие. Наученото си е научено — и се съмнявах, че в неговия странен случай то би могло да бъде кой знае колко много, след като той толкова се пазеше, — така че прецених: ако го оставя да поживее още малко със скъпия спомен от посещението, няма да рискувам нищо. Реших да изчакам няколко дни, преди да му открия истината.
— Чул ли си нещо ново за полицията и разследването? — попитах аз.
— Разследването продължава. Мисля, че вече са разпитали всички и сега търсят трупа в околността. Изглежда последната версия е, че полицаят е бих хвърлен от кобилата, която после се е прибрала в конюшнята сама.
— Предполагам, че реката още не го е изхвърлила. Може да е стигнал до морето.
— Възможно е. Ако беше изхвърлен на брега, досега щяха да са го открили.
— Чудя се как ли Графа ще възприеме това гонене на вятъра, ако се приближат твърде много до мястото му.
— Обзалагам се, че ако днес провериш, вече ще се е преместил.
— Значи и ти мислиш, че има друго обиталище?
— Разбира се. Това е в стила му. И е много прав. Всеки трябва да има място, където да избяга, ако се наложи. Не можеш да бъдеш прекалено внимателен.
— Ти можеш ли?
Лари се усмихна.
— Надявам се и ти да можеш — каза той.
Никой не може да познае, кога се усмихвам.
След това отидох да потърся Грималкин, за да видя дали ще поиска да се спусне в гробницата още веднъж. Но не успях да я открия. Най-накрая се отказах и тръгнах към къщата на Растов.
Негасена вар също я нямаше, така че започнах да надничам през прозорците. Видях самия Растов, отпуснат на един стол, с бутилка водка в едната ръка и нещо, което приличаше на икона в другата. Нещо на перваза помръдна и видях, че е партньорката ми.
Негасена вар вдигна глава, вторачи се в мен и кимна към съседната стая. После се плъзна на пода и изчезна. Аз се приближих до близкия прозорец, след малко той се отвори и се появи Негасена вар.
— Здрасти, Вар — казах аз. — Как я караш?
— Понякога ми се ще да се върна в полето — отвърна тя. — Сега щях да се готвя за дългия зимен сън.
— Лоша нощ ли прекара?
— Измъкнах се тъкмо навреме. Пак започна. Пие и пее тъжни песни. Когато прекали, може да ни навлече големи неприятности. По-добре да е трезвен за голямата нощ.
— Надявам се.
Тръгнахме към задния край на къщата.
— Зает ли си? — попита ме тя.
— Струва ми се — отвърнах.
— Слушай, Смрък, шефът скрива някои неща от мен, а според Нощен вятър… каза ми го преди ден-два… имало гадателки магии, с чиято помощ можело да се открие кой е отварач и кой — затварач. Вярно ли е?